От моята градина с неизказани неща лъха горещината на пулсиращите ми мисли... Несподелена тайна... Неизплакана болка... „Обичам те“, застинало на върха на устните... Ненарисуван порив... Недокоснати пръсти... Парещ, незададен въпрос... Неразказана смешна история... Плач, замрял в гърлото и плъзнал горчив сок там... Непоискана прошка от гордост... Неизвикано „Не!“... Непрошепнато „Да“...
Можех да ти кажа, че вечер плача, защото затваряш очи и не мога да се къпя в тях... Можех гордо да претичам през улицата пред погледите на клюкарките с развяти коси и дръзки очи, още носеща мириса на топлото легло по тялото си... Можех да се скрия в дупката си и дни наред да мълча, изчезнала за света, притихнала в себе си, застинала... Можех да пренебрегна всички полезни съвети и да танцувам в дъжда, докато го попия с костите си... Можех и можех, но друго ме учиха... Исках и исках, но много ме пазиха...
Скрих всичко зад очите си, зад мислите си, там разрових пръстта на сънищата си и посях семената на своята градина. Поливах я с неизказаната нежност на сърцето си, подхранвах я с добрите си намерения, поникваха нежните кълнове на мечтите ми – тихи, мълчаливи, с напиращи в стеблата сокове, смучещи първична страст с кривите си корени. Брулих листата им със страховете си. Горих ги с гняв. Изтощавах ги с безсилие. Смазвах ги с черногледство. После внимателно ги привързвах с надеждите си. Растяха. Избуяваха. Виждах ги, когато обърнех поглед навътре. Бяха жилави, в тях пулсираше силата на неизпълненото желание, на неутоления глад, трябваше да се самоизразят, да се самоизпълнят, във всяка извивка на дивите им тела виждах обвинение за своята нерешителност, за своя отказ да им дам истински живот.
Страшен беше воят на моята градина. Имаше нощи, в които в нея се разразяваше буря и тогава тихият шепот се превръщаше във вик, в плач, сякаш хиляди древни оплаквачки извиваха отчаяни, безкрайни, болезнени гласове. Чувах ги ужасена в сънищата си – кошмари, от които не можех и не можех да се събудя, сякаш продължаваха вечно; образи на неизпълнени желания, които ме викаха при тях, привличаха ме, исках ги, но не можех да се изтръгна и да ги последвам – сякаш бях вкопана в нещо, сякаш мокра глинеста кал обгръщаше краката ми и с всеки опит да се измъкна затъвах надолу.
Така живях. Така живея. Градината ми е там, цялата в зеленина, цвят и бурен. Стоя и я гледам. Стоя и й се наслаждавам. Стоя и потръпвам. Стоя и чакам тя да превземе света ми...
Таки
петък, 10 декември 2010 г.
петък, 18 юни 2010 г.
Парещи
Парещи страници под пръстите ми, тъжни букви, бодливи редове. Плачат ръцете ми, плачат косите ми, тъжно втечнени очи. Пиша последно писмо, пиша го и умирам, умирам, а спасение не усещам, пиша го и цяла се изливам в него.
Помня времето, когато той държеше лицето ми в шепи, сякаш бокал, от който пиеше целувките ми, сякаш чаша, в която изливаше нежност и ласки.
Помня как гледах очите му – топли, разнежени, плуващи в нега. Сякаш цялата се отразявах в тях, сякаш там само чувствах дом и убежище, само неговите очи, само те, само…
Помня гласът му – дълбок, дрезгав на моменти – от всички цигари, които изпушихме заедно и насаме, от викане и убеждаване, от внезапно връхлетяла го страст…
Помня как ме взимаше в прегръдките си – силни, големи мъжки ръце, в които цялата се губех и примирах. Нямаше друго място, където да искам да бъда, да остана, да живея – само в тези ръце, които ме обичаха, галеха, бранеха, искаха…
Разпилявах косите си по гърдите му и там спях. Всяка вечер той гонеше страховете ми като ми обещаваше, че ще ме обича и утре, че пак притисната в него ще се събудя, че първо него ще видят помътнелите ми, още неотърсени от съня очи. Заспивах отмаляла и влюбена, и беше приказка, и беше истина.
А в ъгълчетата на душата ми се беше сгушил страх – болезнен, лепкав, задушаващ – че всяко начало си има край, че не може, че не заслужавам, че ще се срине кибритената ми кула, че всъщност е друго, че недовиждам, че ще се проваля, че ще разваля всичко…
Но той се смееше и страхът се пръскаше на малки парченца, прегръщаше ме и се отмиваше всичко, шепнеше тихо в ухото ми неща, от които любов се разливаше по цялото ми тяло и имах чувството, че ще се влея в него без остатък, че цяла ще изгоря, ще го обгърна като лава и така ще си остана завинаги…
Понякога плъзваше пръст по дланта ми и там чертаеше общото ни бъдеще. Кожата ми го обичаше и му отговаряше винаги. Усещах мравучкане по тънките линии, вплитащи се една в друга, а той говореше, говореше, усмихваше ми се и пак говореше. Аз му задавах всеки път едни и същи въпроси, той ми отговаряше всеки път едно и също и така прекарвахме време, омагьосани от общия ни ритуал.
Друг път сядахме в някое кафене на самата улица, гледахме хората и се опитвахме да си представим кои са, какви са, с какво се занимават, какви са мечтите им. После се смеехме на приумиците си, а след това дълго се целувахме…
Сутрин си разказвахме сънищата си, сякаш уплашени, че има някакво пространство, което обитаваме, без да сме заедно. Искахме да се докосваме дори в несъзнаваните си моменти, обещавахме си следващият път да се срещнем на една наша си сънувана улица на ъгъла под една лампа с бледооранжева светлина. Питах го – а как ще се познаем? Той отговаряше – винаги, навсякъде ще те позная. Но това е сън; какво, ако все пак не успееш – настоявах аз. Ще успея – усмихваше се той и аз си мислех, че съм готова изобщо да не спя, само и само да съм с него…
А после...
После и други жени започнаха да се отразяват в очите на любимия ми. Гонех ги, пъдех ги оттам, от моя оазис, от моята обетована земя. Той галеше косите ми и казваше, че си въобразявам, че съм единствена, че други няма. Но аз се мятах нощем върху гърдите му, измъчвана от болезнени сцени, кошмарни сънища наяве, гризящи съмнения. Сутрин той целуваше мокрите ми слепоочия, гледаше тревожно зачервените ми очи и питаше – какво да направя, за да те успокоя, как да ти докажа, че грешиш, не виждаш ли, че те обичам, не виждаш ли, че за теб живея. Обичах тези думи, тях чаках отчаяна в нощите – като спасение, като пристан, като залог, че всичко пак ще е наред...
И тогава...
Тогава дойде истинската ми съперница – корава, неумолима, взискателна. Любимият ми започна нова работа и тя ми го отне. Ту се връщаше щастлив у дома със светнало лице, ту смазан от умора, но удовлетворен, ту гневен и беснеещ, но никога – равнодушен. Тя бавно и постепенно го завзе, навлизайки с времето във всичките ни навици, ритуали и интимни територии. Сутрин той ставаше по-рано и по тази причина намирах главата си положена на възглавницата, а не на бялата му кожа, ухаеща на окосена трева. В съботните и неделните дни тя го викаше при себе си, като с коварството на покварена жена измисляше важни, сериозни, спешни причини и той се втурваше към нея – притеснен, възбуден, поласкан. Обещаваше ми – другата седмица. Вратата се затръшваше след него, чувах забързаните му леки, отдалечаващи се стъпки и се сривах на пода да оплаквам липсата му. Аааааах, как викаше сърцето ми, как плачеше, как виеше, как исках да го разкъсам, дано спре тази болка!
Не можех да се боря с нея. Молих го, заклевах го в името на любовта ни да приключи и да се върне при мен. Изтъкваше логични, много разумни причини да остане още малко. Но аз познавах очите му и виждах там, че тя го привлича неудържимо и той няма власт над това. Отвръщаше поглед. Плачех.
Казваше – недей, казваше, че го боли, казваше, че това е просто работа. И двамата знаехме, че не е така. Чувствах как се сривам, всичко беше станал той за мен и сега, отнемайки ми себе си, взимаше и целия ми свят.
После… всичко стана грубо и безпощадно. Нямаше го по цели дни, понякога и нощи. С времето тя се превърна и в негова любовница. Болезнено ревнувах, студеното ми, самотно легло стана уред за изтезание. Имаше сутрини, в които той се прибираше с екзалтирано изражение на лицето, събуждаше ме с кафе в ръка, плъзваше длан по тялото ми и искаше да се любим. Жадна за нежността му откликвах, отдавах му тялото си, беше прекрасно, беше както преди и в най-хубавия момент звънваше телефона. Разплакана го молех – не вдигай – но той не можеше да й отказва нищо. Смутено я лъжеше, че тъкмо си е легнал, че има нужда поне 2-3 часа да поспи, не смееше да й каже, че ме е докосвал, защото знаеше, че скъпо ще плати за това.
Един ден се събудих и осъзнах, че не съм го виждала от седмица. Че не съм го докосвала от 10 дни. Че не сме говорили от 2 денонощия. Че не съм се усмихвала от близо месец. Калъфката на възглавницата ми беше мокра – бях плакала на сън.
Прониза ме болка и с нея осъзнах – моят рицар, моят любим, моят трубадур вече принадлежеше на друга. Нея защитаваше, нея обичаше, тя беше неговата муза. Аз не можех да си го върна, не, защото тя ме превъзхождаше с нещо, а защото той не искаше това. Загубих всяка почва под краката си, изтръпнах, срутих се и цял ден събирах парченца от себе си.
Мислех, че ще е вечно, надявах се, че ще е завинаги. Нарекох се глупачка и наивница. Обвиних се, че съм му повярвала, че не съм послушала страха си, майка си, приятелите си, които завистливо ми предричаха края на тази връзка и от месеци ликуваха в сърцата си със съчувствени физиономии. Самосъжалявах се. Обадих се на всичките си близки и така се самобичувах. Те ми казаха, че са ме предупредили, сякаш не знаех това. После ми казаха, че съжаляват, сякаш щях да го повярвам. След това ми казаха да съм силна и, че това ще отмине, сякаш ставаше дума за грип.
След стотната цигара реших – ще събера малкото, което ми остана от себе си и ще си тръгна от живота му – и без това отдавна той ме беше изтикал в най-отдалеченото му ъгълче и ме държеше там от съжаление. Тъй като напоследък всеки наш разговор се превръщаше в скандал, от един момент нататък той обяви, че му е неприятно да говори с мен и спря да го прави. Затова се почудих какво да сторя – все пак не можех да си тръгна без да се сбогуваме след цялото това време и всичко преживяно заедно. Но знаех, че за пореден път ще ми затвори телефона и после ще получа съобщение, че е много зает и ще говорим по-късно.
Затова реших да му напиша писмо.
Взех лист и започнах. Описах всичко, което се случи, от моя гледна точка. Смачках го и го хвърлих – той знаеше това. Втори лист. През сълзи разказах за всичко, което почувствах през цялото време, докато бяхме заедно. Хвърлих и него – хиляди пъти бях го обяснявала. Поседях, заслушана в тишината и ударите на сърцето си, станах, събрах багажа си и седнах отново пред белия лист. Написах „Тръгвам си”. Хвърлих го – беше очевидно. Взех нещата си и потеглих.
Шофирах, а объркани мисли бушуваха в главата ми. Спрях на един светофар и, гледайки разцъфналото алено, внезапно си спомних как той използваше всяко спиране на червено, за да ме целува. Как бях дете, когато ме взе в любимите прегръдки, и израстнах там – обичана, желана, лъгана, пренебрегвана. Как се научих да обичам тялото си, защото го обичаше той, да харесвам себе си, защото ме харесваше той, да се ценя, както той ме ценеше. Не знаех до този момент какво е да си щастлив, какво е да даваш, какво е да бъдеш отхвърлен, как се оцелява, когато някой вземе целия ти свят. Предстоеше ми да уча още. Стресна ме хор от разгневени клаксони.
Потеглих, завих обратно, върнах се в празния дом и написах бележка „Довиждане! Благодаря за любовта!”.
Таки
Помня времето, когато той държеше лицето ми в шепи, сякаш бокал, от който пиеше целувките ми, сякаш чаша, в която изливаше нежност и ласки.
Помня как гледах очите му – топли, разнежени, плуващи в нега. Сякаш цялата се отразявах в тях, сякаш там само чувствах дом и убежище, само неговите очи, само те, само…
Помня гласът му – дълбок, дрезгав на моменти – от всички цигари, които изпушихме заедно и насаме, от викане и убеждаване, от внезапно връхлетяла го страст…
Помня как ме взимаше в прегръдките си – силни, големи мъжки ръце, в които цялата се губех и примирах. Нямаше друго място, където да искам да бъда, да остана, да живея – само в тези ръце, които ме обичаха, галеха, бранеха, искаха…
Разпилявах косите си по гърдите му и там спях. Всяка вечер той гонеше страховете ми като ми обещаваше, че ще ме обича и утре, че пак притисната в него ще се събудя, че първо него ще видят помътнелите ми, още неотърсени от съня очи. Заспивах отмаляла и влюбена, и беше приказка, и беше истина.
А в ъгълчетата на душата ми се беше сгушил страх – болезнен, лепкав, задушаващ – че всяко начало си има край, че не може, че не заслужавам, че ще се срине кибритената ми кула, че всъщност е друго, че недовиждам, че ще се проваля, че ще разваля всичко…
Но той се смееше и страхът се пръскаше на малки парченца, прегръщаше ме и се отмиваше всичко, шепнеше тихо в ухото ми неща, от които любов се разливаше по цялото ми тяло и имах чувството, че ще се влея в него без остатък, че цяла ще изгоря, ще го обгърна като лава и така ще си остана завинаги…
Понякога плъзваше пръст по дланта ми и там чертаеше общото ни бъдеще. Кожата ми го обичаше и му отговаряше винаги. Усещах мравучкане по тънките линии, вплитащи се една в друга, а той говореше, говореше, усмихваше ми се и пак говореше. Аз му задавах всеки път едни и същи въпроси, той ми отговаряше всеки път едно и също и така прекарвахме време, омагьосани от общия ни ритуал.
Друг път сядахме в някое кафене на самата улица, гледахме хората и се опитвахме да си представим кои са, какви са, с какво се занимават, какви са мечтите им. После се смеехме на приумиците си, а след това дълго се целувахме…
Сутрин си разказвахме сънищата си, сякаш уплашени, че има някакво пространство, което обитаваме, без да сме заедно. Искахме да се докосваме дори в несъзнаваните си моменти, обещавахме си следващият път да се срещнем на една наша си сънувана улица на ъгъла под една лампа с бледооранжева светлина. Питах го – а как ще се познаем? Той отговаряше – винаги, навсякъде ще те позная. Но това е сън; какво, ако все пак не успееш – настоявах аз. Ще успея – усмихваше се той и аз си мислех, че съм готова изобщо да не спя, само и само да съм с него…
А после...
После и други жени започнаха да се отразяват в очите на любимия ми. Гонех ги, пъдех ги оттам, от моя оазис, от моята обетована земя. Той галеше косите ми и казваше, че си въобразявам, че съм единствена, че други няма. Но аз се мятах нощем върху гърдите му, измъчвана от болезнени сцени, кошмарни сънища наяве, гризящи съмнения. Сутрин той целуваше мокрите ми слепоочия, гледаше тревожно зачервените ми очи и питаше – какво да направя, за да те успокоя, как да ти докажа, че грешиш, не виждаш ли, че те обичам, не виждаш ли, че за теб живея. Обичах тези думи, тях чаках отчаяна в нощите – като спасение, като пристан, като залог, че всичко пак ще е наред...
И тогава...
Тогава дойде истинската ми съперница – корава, неумолима, взискателна. Любимият ми започна нова работа и тя ми го отне. Ту се връщаше щастлив у дома със светнало лице, ту смазан от умора, но удовлетворен, ту гневен и беснеещ, но никога – равнодушен. Тя бавно и постепенно го завзе, навлизайки с времето във всичките ни навици, ритуали и интимни територии. Сутрин той ставаше по-рано и по тази причина намирах главата си положена на възглавницата, а не на бялата му кожа, ухаеща на окосена трева. В съботните и неделните дни тя го викаше при себе си, като с коварството на покварена жена измисляше важни, сериозни, спешни причини и той се втурваше към нея – притеснен, възбуден, поласкан. Обещаваше ми – другата седмица. Вратата се затръшваше след него, чувах забързаните му леки, отдалечаващи се стъпки и се сривах на пода да оплаквам липсата му. Аааааах, как викаше сърцето ми, как плачеше, как виеше, как исках да го разкъсам, дано спре тази болка!
Не можех да се боря с нея. Молих го, заклевах го в името на любовта ни да приключи и да се върне при мен. Изтъкваше логични, много разумни причини да остане още малко. Но аз познавах очите му и виждах там, че тя го привлича неудържимо и той няма власт над това. Отвръщаше поглед. Плачех.
Казваше – недей, казваше, че го боли, казваше, че това е просто работа. И двамата знаехме, че не е така. Чувствах как се сривам, всичко беше станал той за мен и сега, отнемайки ми себе си, взимаше и целия ми свят.
После… всичко стана грубо и безпощадно. Нямаше го по цели дни, понякога и нощи. С времето тя се превърна и в негова любовница. Болезнено ревнувах, студеното ми, самотно легло стана уред за изтезание. Имаше сутрини, в които той се прибираше с екзалтирано изражение на лицето, събуждаше ме с кафе в ръка, плъзваше длан по тялото ми и искаше да се любим. Жадна за нежността му откликвах, отдавах му тялото си, беше прекрасно, беше както преди и в най-хубавия момент звънваше телефона. Разплакана го молех – не вдигай – но той не можеше да й отказва нищо. Смутено я лъжеше, че тъкмо си е легнал, че има нужда поне 2-3 часа да поспи, не смееше да й каже, че ме е докосвал, защото знаеше, че скъпо ще плати за това.
Един ден се събудих и осъзнах, че не съм го виждала от седмица. Че не съм го докосвала от 10 дни. Че не сме говорили от 2 денонощия. Че не съм се усмихвала от близо месец. Калъфката на възглавницата ми беше мокра – бях плакала на сън.
Прониза ме болка и с нея осъзнах – моят рицар, моят любим, моят трубадур вече принадлежеше на друга. Нея защитаваше, нея обичаше, тя беше неговата муза. Аз не можех да си го върна, не, защото тя ме превъзхождаше с нещо, а защото той не искаше това. Загубих всяка почва под краката си, изтръпнах, срутих се и цял ден събирах парченца от себе си.
Мислех, че ще е вечно, надявах се, че ще е завинаги. Нарекох се глупачка и наивница. Обвиних се, че съм му повярвала, че не съм послушала страха си, майка си, приятелите си, които завистливо ми предричаха края на тази връзка и от месеци ликуваха в сърцата си със съчувствени физиономии. Самосъжалявах се. Обадих се на всичките си близки и така се самобичувах. Те ми казаха, че са ме предупредили, сякаш не знаех това. После ми казаха, че съжаляват, сякаш щях да го повярвам. След това ми казаха да съм силна и, че това ще отмине, сякаш ставаше дума за грип.
След стотната цигара реших – ще събера малкото, което ми остана от себе си и ще си тръгна от живота му – и без това отдавна той ме беше изтикал в най-отдалеченото му ъгълче и ме държеше там от съжаление. Тъй като напоследък всеки наш разговор се превръщаше в скандал, от един момент нататък той обяви, че му е неприятно да говори с мен и спря да го прави. Затова се почудих какво да сторя – все пак не можех да си тръгна без да се сбогуваме след цялото това време и всичко преживяно заедно. Но знаех, че за пореден път ще ми затвори телефона и после ще получа съобщение, че е много зает и ще говорим по-късно.
Затова реших да му напиша писмо.
Взех лист и започнах. Описах всичко, което се случи, от моя гледна точка. Смачках го и го хвърлих – той знаеше това. Втори лист. През сълзи разказах за всичко, което почувствах през цялото време, докато бяхме заедно. Хвърлих и него – хиляди пъти бях го обяснявала. Поседях, заслушана в тишината и ударите на сърцето си, станах, събрах багажа си и седнах отново пред белия лист. Написах „Тръгвам си”. Хвърлих го – беше очевидно. Взех нещата си и потеглих.
Шофирах, а объркани мисли бушуваха в главата ми. Спрях на един светофар и, гледайки разцъфналото алено, внезапно си спомних как той използваше всяко спиране на червено, за да ме целува. Как бях дете, когато ме взе в любимите прегръдки, и израстнах там – обичана, желана, лъгана, пренебрегвана. Как се научих да обичам тялото си, защото го обичаше той, да харесвам себе си, защото ме харесваше той, да се ценя, както той ме ценеше. Не знаех до този момент какво е да си щастлив, какво е да даваш, какво е да бъдеш отхвърлен, как се оцелява, когато някой вземе целия ти свят. Предстоеше ми да уча още. Стресна ме хор от разгневени клаксони.
Потеглих, завих обратно, върнах се в празния дом и написах бележка „Довиждане! Благодаря за любовта!”.
Таки
понеделник, 31 май 2010 г.
Вятърът под крилете ми
Не обичам да ходя на работа. Преди време - да. Тогава още си обичах професията и тя ме радваше. Поставях си цели, стремях се към по-високи резултати, чувствах се вдъхновена и силна, летях на крилете на ентусиазма си. Работата ми беше част от мен и примирах в ръцете й, а вечер, когато се прибирах изтощена, заспивах сладко омагьосана от неповторимото усещане за това, че съм на точното място в точното време и върша точното нещо.
Цял живот бях мечтала за това. Когато отидох да следвам висшето си образование, записах само една специалност, защото нямах друго желание, освен да се занимавам с деца, да ги виждам как растат и се развиват, и да им помагам с радост и вдъхновение да откриват пътя си сред безкрайните социални норми за полезност и възпитаност. Чувствах го като призвание и с тази идея се потапях в нови и нови книги, учебници, лекции, упражнения, разговори със случайно срещнати хора. Търсех знаци навсякъде, защото ме бяха учили, че ги има и, което е по-интересното, ги намирах.
Не разбрах какво се случи с това висше образование. Беше като пиеса, която всичките ти приятели са гледали и са ти препоръчали, а ти отиваш и с ужас откриваш, че е безсмислена до степен на абсурдност. И, свит, се чудиш дали ти си глупав и ампутиран изцяло и безвъзвратно от проницателност или целият свят е полудял и се чувства готов да ти бъде учител. Реших, че ще завърша започнатото и ще получа диплома, за да имам формалното право да работя, а след това ще продължа по собствения си път. Така и направих.
Тогава започна голямото оране на нивата. Започнах работа в училище, което не беше наясно с моите мечти, но беше готово да прегърне всяка една от тях. Няма по-голяма радост и по-голям ад от това. Защото мечтите ми бяха големи. Не знаех това, защото, когато последно ги оставих на прага на университета с уговорката да си ги взема, когато завърша, те бяха малки, нежни и плахи мечти в ранна тийнейджърска възраст. Нямах представа, че са порастнали толкова с времето, че са се разширили, някои дори – размножили, че са станали силни и безпощадни в желанието си да летят и покоряват върхове. И аз нямах друг избор, освен да ги прегърна и да полетя на тези могъщи криле, но бях твърде малка в сравнение с тях. Наложи се да израствам бързо, защото разчитаха на мен да ги осъществявам, а, както знаем, прекалено бързото израстване оставя болезнени белези. Но аз знаех за какво плащам и го направих с радост, защото си струваше.
После мечтите започнаха да раждат реалности. А реалността е най-независимото нещо на този свят. И моите реалности започнаха да живеят собствен живот, а аз се стараех да се вписвам в него, защото ги обичах и можех, но не исках да живея без тях. Постепенно станах пленник на собствената си любов към този паралелен свят и това ми харесваше. Имаше много красота в него – моята красота, той беше пълен с предизвикателство – точно толкова, колкото исках, радост ме обземаше всеки път, когато се замислех за него.
И така осъществих всичките си мечти. Всичките до една, защото училището ме обгръщаше сигурно и стабилно, и ми казваше да творя без да се страхувам, и ми даваше сила, когато нямах, и ентусиазъм, когато случайно ми свършеше, и внимание, когато реалностите ми ме изоставяха. Бях глупава и не разбирах, че като осъществявам мечтите си, всъщност ги убивам. Оплетена в цяла мрежа от възторзи, сладки притеснения, неотложни задачи и личностни развития, не виждах мъртвите им тела, подмятани от вятъра. До деня, в който ги потърсих и ги нямаше.
Уплаших се, защото знаех, че те са моят етер. Знаех, че са невидимата паяжина, от която е направена най-виталната част от душата ми. Огледах се и разбрах – нямах никакви мечти, само реалности. Реалността е твърдо и независимо нещо, докато мечтата е нежна и има нужда от някой да я осъществи. Никой нямаше нужда от мен.
Замрях. Не знаех какво да правя. Всичко, което умеех, беше да реализирам и да давам плът, а сега нямаше на какво. Бях ненужна. Бях безполезна. Душата ми беше застинала в някакво тъпо равновесно състояние и не искаше да диша, нито да твори, нито да се движи. Беше успяла някак си да се впише в реалностите, а не й беше там мястото. И просто съществуваше без да живее. Погледнах фактите в очите. Моята красива, витална, слънчева душа беше закърняла.
Заживях на автопилот. Подхранвах това, което имах, при все, че вече не го исках. Но нямах друго, а човек за нещо трябва да живее. Започнах да търся нови предизвикателства. Нямаше.
Силното стабилно училище се превърна в мой мъчител. То продължаваше да ме прегръща и да ми обещава, че ще направи всичко, което пожелая. Но нищо не желаех. А то ми казваше, че ми вярва, че ще се досетя и ме гледаше с очакващи очи. Отвръщах поглед.
Отново четох книги, отново слушах хората. Казваха, че съм умна, красива, харизматична. И още няколко модерни думички, които забравих. А аз се вглеждах всеки път в душата си и я виждах примряла и застинала, сякаш в несвяст, сякаш в кома, да простенва тихо насън. И за какво ми е да съм красива, умна и способна, щом най-красивото в мен изстина? Вегетирах.
После един ден слънцето пак изгря и аз се събудих с нова надежда. Тя дойде от вятъра, от полюшващите се листа, от светлите петна по тротоара, от пухчетата на тополите, оплетени в косите ми. Внезапно в мене нещо се разплете и осъзнах, че всичко наоколо са осъществени блянове на някакъв бог, който е мечтал за свободни взаимновплетени и взаимнотворящи се същества. Заслушах се във вятъра, листата, светлите петна и пухчетата, и чух как всяко едно живее, осъществява мечтите си и с тях умира.
А аз бях жива.
Душата ми се изправи бавно от вдървената зародишна поза, изпъна се и блесна като тетива. Зашеметена я последвах. И тя ме поведе по широкия пък на слънчевите изгреви и залези, показа ми света, пълен с души, излъчващи в пространството мечтите си, копнежите си, болките и разочарованията си. Нежни души, силни души, красиви души, уродливи души. Беше изумително.
Вървях след нея и отново се появи онова прелестно чувство за синтез на правилното място, време и дейност. И тогава си спомних най-голямата и най-старата си мечта. Тя се появи веднага след като изплаках ужасено в студените ръце на акушерката. Пожелах си винаги да следвам душата си, защото тя е най-истинското мое нещо. Прегърнах мечтата си, тя разтвори прекрасните си криле и, реейки се, я последвах.
Таки
Цял живот бях мечтала за това. Когато отидох да следвам висшето си образование, записах само една специалност, защото нямах друго желание, освен да се занимавам с деца, да ги виждам как растат и се развиват, и да им помагам с радост и вдъхновение да откриват пътя си сред безкрайните социални норми за полезност и възпитаност. Чувствах го като призвание и с тази идея се потапях в нови и нови книги, учебници, лекции, упражнения, разговори със случайно срещнати хора. Търсех знаци навсякъде, защото ме бяха учили, че ги има и, което е по-интересното, ги намирах.
Не разбрах какво се случи с това висше образование. Беше като пиеса, която всичките ти приятели са гледали и са ти препоръчали, а ти отиваш и с ужас откриваш, че е безсмислена до степен на абсурдност. И, свит, се чудиш дали ти си глупав и ампутиран изцяло и безвъзвратно от проницателност или целият свят е полудял и се чувства готов да ти бъде учител. Реших, че ще завърша започнатото и ще получа диплома, за да имам формалното право да работя, а след това ще продължа по собствения си път. Така и направих.
Тогава започна голямото оране на нивата. Започнах работа в училище, което не беше наясно с моите мечти, но беше готово да прегърне всяка една от тях. Няма по-голяма радост и по-голям ад от това. Защото мечтите ми бяха големи. Не знаех това, защото, когато последно ги оставих на прага на университета с уговорката да си ги взема, когато завърша, те бяха малки, нежни и плахи мечти в ранна тийнейджърска възраст. Нямах представа, че са порастнали толкова с времето, че са се разширили, някои дори – размножили, че са станали силни и безпощадни в желанието си да летят и покоряват върхове. И аз нямах друг избор, освен да ги прегърна и да полетя на тези могъщи криле, но бях твърде малка в сравнение с тях. Наложи се да израствам бързо, защото разчитаха на мен да ги осъществявам, а, както знаем, прекалено бързото израстване оставя болезнени белези. Но аз знаех за какво плащам и го направих с радост, защото си струваше.
После мечтите започнаха да раждат реалности. А реалността е най-независимото нещо на този свят. И моите реалности започнаха да живеят собствен живот, а аз се стараех да се вписвам в него, защото ги обичах и можех, но не исках да живея без тях. Постепенно станах пленник на собствената си любов към този паралелен свят и това ми харесваше. Имаше много красота в него – моята красота, той беше пълен с предизвикателство – точно толкова, колкото исках, радост ме обземаше всеки път, когато се замислех за него.
И така осъществих всичките си мечти. Всичките до една, защото училището ме обгръщаше сигурно и стабилно, и ми казваше да творя без да се страхувам, и ми даваше сила, когато нямах, и ентусиазъм, когато случайно ми свършеше, и внимание, когато реалностите ми ме изоставяха. Бях глупава и не разбирах, че като осъществявам мечтите си, всъщност ги убивам. Оплетена в цяла мрежа от възторзи, сладки притеснения, неотложни задачи и личностни развития, не виждах мъртвите им тела, подмятани от вятъра. До деня, в който ги потърсих и ги нямаше.
Уплаших се, защото знаех, че те са моят етер. Знаех, че са невидимата паяжина, от която е направена най-виталната част от душата ми. Огледах се и разбрах – нямах никакви мечти, само реалности. Реалността е твърдо и независимо нещо, докато мечтата е нежна и има нужда от някой да я осъществи. Никой нямаше нужда от мен.
Замрях. Не знаех какво да правя. Всичко, което умеех, беше да реализирам и да давам плът, а сега нямаше на какво. Бях ненужна. Бях безполезна. Душата ми беше застинала в някакво тъпо равновесно състояние и не искаше да диша, нито да твори, нито да се движи. Беше успяла някак си да се впише в реалностите, а не й беше там мястото. И просто съществуваше без да живее. Погледнах фактите в очите. Моята красива, витална, слънчева душа беше закърняла.
Заживях на автопилот. Подхранвах това, което имах, при все, че вече не го исках. Но нямах друго, а човек за нещо трябва да живее. Започнах да търся нови предизвикателства. Нямаше.
Силното стабилно училище се превърна в мой мъчител. То продължаваше да ме прегръща и да ми обещава, че ще направи всичко, което пожелая. Но нищо не желаех. А то ми казваше, че ми вярва, че ще се досетя и ме гледаше с очакващи очи. Отвръщах поглед.
Отново четох книги, отново слушах хората. Казваха, че съм умна, красива, харизматична. И още няколко модерни думички, които забравих. А аз се вглеждах всеки път в душата си и я виждах примряла и застинала, сякаш в несвяст, сякаш в кома, да простенва тихо насън. И за какво ми е да съм красива, умна и способна, щом най-красивото в мен изстина? Вегетирах.
После един ден слънцето пак изгря и аз се събудих с нова надежда. Тя дойде от вятъра, от полюшващите се листа, от светлите петна по тротоара, от пухчетата на тополите, оплетени в косите ми. Внезапно в мене нещо се разплете и осъзнах, че всичко наоколо са осъществени блянове на някакъв бог, който е мечтал за свободни взаимновплетени и взаимнотворящи се същества. Заслушах се във вятъра, листата, светлите петна и пухчетата, и чух как всяко едно живее, осъществява мечтите си и с тях умира.
А аз бях жива.
Душата ми се изправи бавно от вдървената зародишна поза, изпъна се и блесна като тетива. Зашеметена я последвах. И тя ме поведе по широкия пък на слънчевите изгреви и залези, показа ми света, пълен с души, излъчващи в пространството мечтите си, копнежите си, болките и разочарованията си. Нежни души, силни души, красиви души, уродливи души. Беше изумително.
Вървях след нея и отново се появи онова прелестно чувство за синтез на правилното място, време и дейност. И тогава си спомних най-голямата и най-старата си мечта. Тя се появи веднага след като изплаках ужасено в студените ръце на акушерката. Пожелах си винаги да следвам душата си, защото тя е най-истинското мое нещо. Прегърнах мечтата си, тя разтвори прекрасните си криле и, реейки се, я последвах.
Таки
неделя, 30 май 2010 г.
Пясъчен часовник
Ела без условия, без въпроси и ме прегръщай.Няма какво повече да пожелаеш от мен,
отдавна всичко съм ти дала – яснота, топлина, любов, връзка ключове...
Прегръщай ме.Изтрий спомените от детството ми – бездушния пясък,
полепнал по цялото ми тяло, от който не мога да се отърва,
колкото и бързо да тичам, безпощадното слънце,
обричащо със светлината си страданието ми
на вечност, зловещата бездна на морето,
която крие само заплаха, но не и изход,
хладните плашещи чужди ръце…
Изтрий пясъка и ме
докосвай -
татуирай върху кожата ми бял стих
за планина с обли била, бистри реки и кротки пазви...
Ела и ме искай.Искай неувереността, опасенията, гнева ми,
искай от болката и от отвращението ми, искай от плявата повече,
отколкото от зърното, искай от неприемливото, от срамното, от плашещото.
Имам нужда от кристалната чистота на прегръдките ти-бъди моят Рубикон, моят Ганг,
мое изцеление, прераждане и ново начало.Дай шанс на посевите, които старателно тая в недрата си да покълнат, дай шанс на соковете в стъблата им, на цветовете, на плодовете им...Тогава, може би, ще повярвам, може би ще забравя часовете и мечтания ти образ, така безмилостно изтичащи между пръстите ми като пясъка от детството...
Еми
отдавна всичко съм ти дала – яснота, топлина, любов, връзка ключове...
Прегръщай ме.Изтрий спомените от детството ми – бездушния пясък,
полепнал по цялото ми тяло, от който не мога да се отърва,
колкото и бързо да тичам, безпощадното слънце,
обричащо със светлината си страданието ми
на вечност, зловещата бездна на морето,
която крие само заплаха, но не и изход,
хладните плашещи чужди ръце…
Изтрий пясъка и ме
докосвай -
татуирай върху кожата ми бял стих
за планина с обли била, бистри реки и кротки пазви...
Ела и ме искай.Искай неувереността, опасенията, гнева ми,
искай от болката и от отвращението ми, искай от плявата повече,
отколкото от зърното, искай от неприемливото, от срамното, от плашещото.
Имам нужда от кристалната чистота на прегръдките ти-бъди моят Рубикон, моят Ганг,
мое изцеление, прераждане и ново начало.Дай шанс на посевите, които старателно тая в недрата си да покълнат, дай шанс на соковете в стъблата им, на цветовете, на плодовете им...Тогава, може би, ще повярвам, може би ще забравя часовете и мечтания ти образ, така безмилостно изтичащи между пръстите ми като пясъка от детството...
Еми
На координатната система
Ти си там, където ще свършат тези редове.
Ти си там, откъдето започнаха мислите ми.
По вертикалата - най-високата точка на моето безумие.
На хоризонталата – последната от най-смелите ми надежди.
Ти си точно на мястото, където пръстите ми докосват моите копнежи.
И там, където вятърът отвява гласа ми.
Да, ти си в тишината, оставаща след думите, които те описват.
ТИ си тази тишина.
На няколко невъзможни преки разстояние ти си въздухът, който ги изпълва.
Ти си залезът - начало на кошмарите ми.
Ти си безлунната нощ на моето бодърстване.
Под завивките ми съществуваш само ти.
Под клепачите ми си само ти.
Ти си в изгарящата болка от липсата…
Да, ТИ си болката на собственото си отсъствие.
Там, където свършват моята рационалност,
материалното ми тяло,
думите,
мечтите, осезанието и дъхът ми, си ти.
Намерих те!
Еми
Ти си там, откъдето започнаха мислите ми.
По вертикалата - най-високата точка на моето безумие.
На хоризонталата – последната от най-смелите ми надежди.
Ти си точно на мястото, където пръстите ми докосват моите копнежи.
И там, където вятърът отвява гласа ми.
Да, ти си в тишината, оставаща след думите, които те описват.
ТИ си тази тишина.
На няколко невъзможни преки разстояние ти си въздухът, който ги изпълва.
Ти си залезът - начало на кошмарите ми.
Ти си безлунната нощ на моето бодърстване.
Под завивките ми съществуваш само ти.
Под клепачите ми си само ти.
Ти си в изгарящата болка от липсата…
Да, ТИ си болката на собственото си отсъствие.
Там, където свършват моята рационалност,
материалното ми тяло,
думите,
мечтите, осезанието и дъхът ми, си ти.
Намерих те!
Еми
Маргьорит
- Приобщете ме! – каза Маргьорит. Тя обичаше да мъдрува. Но днес не й беше ден. Умираше си също така да привлича вниманието. Само че днес изобщо не й беше ден и не се получаваше.
Пред нея около ниска маса стоеше насядала компания от четирима мъже и три жени и я гледаше студено. В общия им поглед ясно се долавяше усещането, че тя нещо… абе, луда.
- Хайде, де, приобщете ме! – повтори тя – Какво толкова ще ви струва?
Компанията вече категорично се отдръпна. Погледите се затвориха зад непроницаемост, жените дискретно и очаквателно изгледаха мъжете като по този начин великодушно им отстъпиха ролята на спасители. За всички, които още не знаят – жените никога не са имали нужда да бъдат спасявани. Както и да е, единият от господата реши да се заеме с това странната дама /беше твърде голям джентълмен, за да я нарече дори наум “досадница”/ да бъде мило отстранена и в стаята да се възцари покой.
- Как влязохте? – попита той колкото можа по-сдържано. Маргьорит го изгледа разочаровано.
- Защо ме питате това? Аз искам да съм част от вашата компания. Харесвам ви. Моля да ме приобщите към себе си.
- Питам, защото това е моят дом – той се постара да изглежда и звучи внушително – Не искам да ви обидя, но вие може да сте всякаква, включително и крадец или убиец.
- Но не съм. Ето, давам ви честната си дума. Никого не съм убила през целия си живот. На пет години откраднах една ябълка, защото беше много красива и това беше. Дойдох, за да бъда с вас, ако ме искате. Моля ви, поискайте ме!
Компанията се раздвои между възмущение и изумление, две от жените дори успяха да намерят в себе си следи от съжаление или съчувствие – не беше много ясно. Във всеки случай те пламенно застанаха зад своя импровизиран спасител /не физически/, подкрепиха го с поглед и като цяло му дадоха да разбере, че са с него каквото и да направи. Той се почувства лидер, водач, усети в себе си неподозирана сила и на всички им се стори, че стана някак по-висок. В следващия мометнт се почувства объркан и безпомощен, защото се сети, че всъщност не знае какво да прави. Все пак ролята на лидер и спасител му харесваше и той реши да се придържа към клишета, докато странната жена се откаже и си тръгне. И да бъде решителен. Така че той се изкашля /което компанията мигновено одобри/ и каза:
-Вижте, това е моят дом и не искам непознати в него. Може да ви се вижда старомодно или глупаво, но… - разперени ръце – театрален жест за безпомощност, многозначителна пауза. Прозвуча добре. Защо не се е сетил досега да се кандидатира за някакъв политически пост?
- “Но” какво? – попита Маргьорит. Тя много съсредоточено слушаше последното му изказване, сякаш, за да схване смисъла на всяка дума.
Как можеше един джентълмен да отговори на такъв въпрос? Ясно е какво следва след “но” – “но вашето мнение не ме интересува”. Почувства се жалък. Изпусна контрола. Чу се да казва:
- Вижте, какво всъщност искате?
Маргьорит го изгледа изумено. Този израз много й отиваше. В компанията започна да се прокрадва симпатия. Задушиха я в зародиш. Погледнаха виновно към лидера си. Не можаха да скрият недоволството си – вече минаха десет минути, а непознатата още беше в стаята и говореше.
- Да се запозная с вас – тихо и объркано каза тя, защото по един или друг начин вече го беше казала.
- Не може просто така да се влезе в непозната компания. – каза той, внезапно намерил почва под краката си – Не може просто така да се влиза и в чужда къща.
- А как се влиза в чужда компания? Кажете и ще направя каквото трябва…
- Ами не знам, по-плавно. Някой трябва да ви представи. Постепенно да си допаднем. Та ние дори не ви познаваме, дявол го взел!
- Аз точно за това – оживи се Маргьорит – Около месец вече търся някой да ме представи, но не успях да открия общи познати. Затова реших да се представя сама. И мога да ви разкажа много неща за себе си – тя се запъти към една табуретка с явното намерение да седне и да разказва за себе си.
Компанията люшна към нея вълна от гняв и безмълвен ропот. Лидерът не издържа. Нещо в него се скъса под напора на тази нечувана наглост и джентълменството отстъпи пред агресията. Жената уплашено отстъпи назад.
- Госпожице, ще ви помоля да напуснете дома ми! – грачене, а не думи. Но не му пукаше. Неговият дом, неговата крепост. Ще прави в него каквото си иска.
- Защо ми говорите така… обидих ли ви…
- Напуснете или ще извикам полиция!
- Но аз не ви заплашвам по никакъв…
- Подай ми телефона – обърна се той към единия от мъжете. Подадоха му телефона
-Но защо правите това! Обидих ли ви, нараних ли ви?
Маргьорит се спря на изхода на блока, защото валеше дъжд. “Също като във филмите – помисли тя – когато главният герой е нещастен, вали дъжд. Сякаш второстепенните герои нямат право на своя дъжд, когато са тъжни. С едните плаче цялата природа, а другите си плачат сами. Е, това поне доказва, че съм главен герой в моя филм.” Тази идея не я ободри особено, но тя реши да не стои повече и да чака, а да тръгне в дъжда /защото беше нейния дъжд/.
Преди половин година Маргьорит реши да излезе от самовглъбенинието си и да си намери компания. Първото се оказа по-лесно, противно на очакванията й. Но тя се впусна в това като в ново приключение, започна да проучва различни компании, за да намери тази, която най-много ще допадне на новото й амплоа. След дълго приемане и отхвърляне тя се спря на една – малко снобска, но улегнала, спокойна, с ясно установени традиции и приятни зрели хора. Реши, че това е добро за начало и се замисли за начин да се приобщи към нея. Дълго търси някакъв човек, който да я свърже с тези хора, но така и не откри. Впрочем това не беше странно, защото в дългото си самовглъбение тя беше прекъснала повечето си връзки и не познаваше много хора. Накрая реши, че ще бъде себе си и просто ще отиде да се представи по своя си начин. И ето какво стана – пълен провал. Месеци упорита и целенасочена работа отидоха по дяволите. Беше съсипващо.
Вече беше подгизнала от дъжда. Не й правеше особено впечатление, защото по стар навик беше потънала в мислите си. Видя едно кафене и реши да влезе. Вътре на една маса беше седнал възрастен човек, който й заприлича на баща й. Имаше и свободни маси, но Маргьорит сметна за правилно да седне при него, защото нали вече беше нов човек. Екстраверт. Така и направи.
След като даде поръчката си на симпатичната сервитьорка /кафе и шоколадова торта - винаги кафе и шоколадова торта/ тя се усмихна мило и се представи.
Човекът, който четеше вестник, учудено вдигна очи от него и я погледна.
- Много се извинявам – каза Маргьорит – Имам нужда да поговоря с някого, защото ми се случи нещо неприятно. Работата е там, че нямам приятели. Ще имате ли нещо против да поговоря с вас?
- Можете да отидете на психолог – предложи човекът
- Не им вярвам. Искам да кажа, че не вярвам на хора, на които се плаща, за да ти бъдат приятели.
- Но знаят точните въпроси и точните съвети. А не мога да кажа това за себе си. – усмихна се човекът
Сервитьорката донесе поръчката. Получи се пауза, която пасна много добре на разговора. Маргьорит разбърка кафето си.
- Добре – каза тя – към кой психолог да се обърна?
- Към най-добрия възможен – категорично заяви той – Разбира се добрите специалисти струват скъпо, но…
- Това решава въпроса – пресече го Маргьорит – Нямам пари.
- Тогава е все едно с кого ще разговаряте.
- Наистина ли?
- Да. Кажете какво ви се е случило.
Маргьорит му разказа накратко случката. Междувременно мъжът остави вестника настрани и явно показа, че е готов да слуша с участие.
- Много ме заболя – привърши тя и посегна към тортата, но се отказа – Не мога да разбера защо така ме отхвърлиха. Мисля, че направих всичко както трябва. Бях мила и доброжелателна, имах конкретни намерения, кратко и ясно ги формулирах. И главното – много го исках. А налетях на такава катастрофа. Просто не ми го побира умът.
- Хм – каза мъжът – нека го обмисля
- Добре – кимна тя – Искате ли торта?
- Не, благодаря.
- Сигурен ли сте?
- Остави ме да мисля, момиче!
Маргьорит послушно млъкна и започна да яде тортата си възможно най-тихо и ненатрапчиво. Мъжът съсредоточено гледаше стъклената витрина на кафенето, където си играеха две мухи. /Тя понечи да ги изгони, но като видя, че погледът му се е спрял върху тях, се спря, за да не го разсее./ След известно време той въздъхна, погледна я и й се усмихна.
- Мисля, че схванах.
- Така ли? – Маргьорит го гледаше много сериозна и много обнадеждена
- Така мисля. Слушай сега.
- Да.
- Ти обичаш ли да убиваш?
- Какво имате предвид …
- Приятно ли ти е, доставя ли ти удоволствие?
- Ами …
- Да или не?
- Не.
- Е, добре тогава. Представи си, че идвам аз и те моля да убиеш сервитьорката. – Сервитьорката стреснато се извърна и го изгледа подозрително, а след това заплашително. – При това най-мило, най-учтиво. Следиш ли ми мисълта?
- Да – наистина я следеше много напрегнато и съсредоточено
- Добре. Какво би си помислила за мен?
- Че сте странен. Може би луд.
- Защо?
- Защото нормалните хора не правят така.
- И как би постъпила?
- Щях да откажа.
- Защо?
- Защото не искам да я убия. – Сервитьорката я погледна със симпатия
- Е, добре, но аз настоявам.
- Ще откажа. Ще обясня защо. Може би ще се уплаша.
- Но аз също имам своите причини и ти ги казвам. И пак настоявам да я убиеш.
- Ще ви помоля да ме оставите на мира, защото явно не ме разбирате и вероятно сте… О, не! – тя се плесна по челото и го загледа отчаяно
- Аха! – тържествуващо възкликна той като придружи това с вдигане на показалеца си.
- Но какво по-точно имате предвид? – попита Маргьорит
- Не е достатъчно ти да го искаш, трябва и те да го искат. Ти си упражнила насилие върху тях и те са те изгонили.
- Но аз бях мила… - отчаяно каза Маргьорит
- Не е достатъчно – повтори той и най-невъзмутимо бръкна в джоба си, извади оттам монети и ги сложи на масата – Моята сметка плюс бакшиш. Надявам се да нямаш други въпроси, защото трябва да тръгвам.
- Благодаря – каза Маргьорит с най-объркания си вид.
- Моля – каза мъжът и заоблича шлифера си.
- Искате ли да станем приятели? – попита тя, защото се сети за новата си личност
- Ние вече сме приятели – натърти той
- Ще ми дадете ли тогава телефона си?
- Следващият път, когато се видим – непременно – ведро каза мъжът и взе чадъра си – Довиждане!
- Довиждане!
Маргьорит поседя известно време до недопитата си чаша кафе. Сервитьорката я гледаше съчувствено, но тя не й обърна никакво внимание, защото беше потънала в дълбок размисъл. Решително се изправи и всичко в нея – стойката й, погледът й, косите й – издаваха една мисъл, изплувала в съзнанието й – “Нова стратегия”.
Таки
Пред нея около ниска маса стоеше насядала компания от четирима мъже и три жени и я гледаше студено. В общия им поглед ясно се долавяше усещането, че тя нещо… абе, луда.
- Хайде, де, приобщете ме! – повтори тя – Какво толкова ще ви струва?
Компанията вече категорично се отдръпна. Погледите се затвориха зад непроницаемост, жените дискретно и очаквателно изгледаха мъжете като по този начин великодушно им отстъпиха ролята на спасители. За всички, които още не знаят – жените никога не са имали нужда да бъдат спасявани. Както и да е, единият от господата реши да се заеме с това странната дама /беше твърде голям джентълмен, за да я нарече дори наум “досадница”/ да бъде мило отстранена и в стаята да се възцари покой.
- Как влязохте? – попита той колкото можа по-сдържано. Маргьорит го изгледа разочаровано.
- Защо ме питате това? Аз искам да съм част от вашата компания. Харесвам ви. Моля да ме приобщите към себе си.
- Питам, защото това е моят дом – той се постара да изглежда и звучи внушително – Не искам да ви обидя, но вие може да сте всякаква, включително и крадец или убиец.
- Но не съм. Ето, давам ви честната си дума. Никого не съм убила през целия си живот. На пет години откраднах една ябълка, защото беше много красива и това беше. Дойдох, за да бъда с вас, ако ме искате. Моля ви, поискайте ме!
Компанията се раздвои между възмущение и изумление, две от жените дори успяха да намерят в себе си следи от съжаление или съчувствие – не беше много ясно. Във всеки случай те пламенно застанаха зад своя импровизиран спасител /не физически/, подкрепиха го с поглед и като цяло му дадоха да разбере, че са с него каквото и да направи. Той се почувства лидер, водач, усети в себе си неподозирана сила и на всички им се стори, че стана някак по-висок. В следващия мометнт се почувства объркан и безпомощен, защото се сети, че всъщност не знае какво да прави. Все пак ролята на лидер и спасител му харесваше и той реши да се придържа към клишета, докато странната жена се откаже и си тръгне. И да бъде решителен. Така че той се изкашля /което компанията мигновено одобри/ и каза:
-Вижте, това е моят дом и не искам непознати в него. Може да ви се вижда старомодно или глупаво, но… - разперени ръце – театрален жест за безпомощност, многозначителна пауза. Прозвуча добре. Защо не се е сетил досега да се кандидатира за някакъв политически пост?
- “Но” какво? – попита Маргьорит. Тя много съсредоточено слушаше последното му изказване, сякаш, за да схване смисъла на всяка дума.
Как можеше един джентълмен да отговори на такъв въпрос? Ясно е какво следва след “но” – “но вашето мнение не ме интересува”. Почувства се жалък. Изпусна контрола. Чу се да казва:
- Вижте, какво всъщност искате?
Маргьорит го изгледа изумено. Този израз много й отиваше. В компанията започна да се прокрадва симпатия. Задушиха я в зародиш. Погледнаха виновно към лидера си. Не можаха да скрият недоволството си – вече минаха десет минути, а непознатата още беше в стаята и говореше.
- Да се запозная с вас – тихо и объркано каза тя, защото по един или друг начин вече го беше казала.
- Не може просто така да се влезе в непозната компания. – каза той, внезапно намерил почва под краката си – Не може просто така да се влиза и в чужда къща.
- А как се влиза в чужда компания? Кажете и ще направя каквото трябва…
- Ами не знам, по-плавно. Някой трябва да ви представи. Постепенно да си допаднем. Та ние дори не ви познаваме, дявол го взел!
- Аз точно за това – оживи се Маргьорит – Около месец вече търся някой да ме представи, но не успях да открия общи познати. Затова реших да се представя сама. И мога да ви разкажа много неща за себе си – тя се запъти към една табуретка с явното намерение да седне и да разказва за себе си.
Компанията люшна към нея вълна от гняв и безмълвен ропот. Лидерът не издържа. Нещо в него се скъса под напора на тази нечувана наглост и джентълменството отстъпи пред агресията. Жената уплашено отстъпи назад.
- Госпожице, ще ви помоля да напуснете дома ми! – грачене, а не думи. Но не му пукаше. Неговият дом, неговата крепост. Ще прави в него каквото си иска.
- Защо ми говорите така… обидих ли ви…
- Напуснете или ще извикам полиция!
- Но аз не ви заплашвам по никакъв…
- Подай ми телефона – обърна се той към единия от мъжете. Подадоха му телефона
-Но защо правите това! Обидих ли ви, нараних ли ви?
Маргьорит се спря на изхода на блока, защото валеше дъжд. “Също като във филмите – помисли тя – когато главният герой е нещастен, вали дъжд. Сякаш второстепенните герои нямат право на своя дъжд, когато са тъжни. С едните плаче цялата природа, а другите си плачат сами. Е, това поне доказва, че съм главен герой в моя филм.” Тази идея не я ободри особено, но тя реши да не стои повече и да чака, а да тръгне в дъжда /защото беше нейния дъжд/.
Преди половин година Маргьорит реши да излезе от самовглъбенинието си и да си намери компания. Първото се оказа по-лесно, противно на очакванията й. Но тя се впусна в това като в ново приключение, започна да проучва различни компании, за да намери тази, която най-много ще допадне на новото й амплоа. След дълго приемане и отхвърляне тя се спря на една – малко снобска, но улегнала, спокойна, с ясно установени традиции и приятни зрели хора. Реши, че това е добро за начало и се замисли за начин да се приобщи към нея. Дълго търси някакъв човек, който да я свърже с тези хора, но така и не откри. Впрочем това не беше странно, защото в дългото си самовглъбение тя беше прекъснала повечето си връзки и не познаваше много хора. Накрая реши, че ще бъде себе си и просто ще отиде да се представи по своя си начин. И ето какво стана – пълен провал. Месеци упорита и целенасочена работа отидоха по дяволите. Беше съсипващо.
Вече беше подгизнала от дъжда. Не й правеше особено впечатление, защото по стар навик беше потънала в мислите си. Видя едно кафене и реши да влезе. Вътре на една маса беше седнал възрастен човек, който й заприлича на баща й. Имаше и свободни маси, но Маргьорит сметна за правилно да седне при него, защото нали вече беше нов човек. Екстраверт. Така и направи.
След като даде поръчката си на симпатичната сервитьорка /кафе и шоколадова торта - винаги кафе и шоколадова торта/ тя се усмихна мило и се представи.
Човекът, който четеше вестник, учудено вдигна очи от него и я погледна.
- Много се извинявам – каза Маргьорит – Имам нужда да поговоря с някого, защото ми се случи нещо неприятно. Работата е там, че нямам приятели. Ще имате ли нещо против да поговоря с вас?
- Можете да отидете на психолог – предложи човекът
- Не им вярвам. Искам да кажа, че не вярвам на хора, на които се плаща, за да ти бъдат приятели.
- Но знаят точните въпроси и точните съвети. А не мога да кажа това за себе си. – усмихна се човекът
Сервитьорката донесе поръчката. Получи се пауза, която пасна много добре на разговора. Маргьорит разбърка кафето си.
- Добре – каза тя – към кой психолог да се обърна?
- Към най-добрия възможен – категорично заяви той – Разбира се добрите специалисти струват скъпо, но…
- Това решава въпроса – пресече го Маргьорит – Нямам пари.
- Тогава е все едно с кого ще разговаряте.
- Наистина ли?
- Да. Кажете какво ви се е случило.
Маргьорит му разказа накратко случката. Междувременно мъжът остави вестника настрани и явно показа, че е готов да слуша с участие.
- Много ме заболя – привърши тя и посегна към тортата, но се отказа – Не мога да разбера защо така ме отхвърлиха. Мисля, че направих всичко както трябва. Бях мила и доброжелателна, имах конкретни намерения, кратко и ясно ги формулирах. И главното – много го исках. А налетях на такава катастрофа. Просто не ми го побира умът.
- Хм – каза мъжът – нека го обмисля
- Добре – кимна тя – Искате ли торта?
- Не, благодаря.
- Сигурен ли сте?
- Остави ме да мисля, момиче!
Маргьорит послушно млъкна и започна да яде тортата си възможно най-тихо и ненатрапчиво. Мъжът съсредоточено гледаше стъклената витрина на кафенето, където си играеха две мухи. /Тя понечи да ги изгони, но като видя, че погледът му се е спрял върху тях, се спря, за да не го разсее./ След известно време той въздъхна, погледна я и й се усмихна.
- Мисля, че схванах.
- Така ли? – Маргьорит го гледаше много сериозна и много обнадеждена
- Така мисля. Слушай сега.
- Да.
- Ти обичаш ли да убиваш?
- Какво имате предвид …
- Приятно ли ти е, доставя ли ти удоволствие?
- Ами …
- Да или не?
- Не.
- Е, добре тогава. Представи си, че идвам аз и те моля да убиеш сервитьорката. – Сервитьорката стреснато се извърна и го изгледа подозрително, а след това заплашително. – При това най-мило, най-учтиво. Следиш ли ми мисълта?
- Да – наистина я следеше много напрегнато и съсредоточено
- Добре. Какво би си помислила за мен?
- Че сте странен. Може би луд.
- Защо?
- Защото нормалните хора не правят така.
- И как би постъпила?
- Щях да откажа.
- Защо?
- Защото не искам да я убия. – Сервитьорката я погледна със симпатия
- Е, добре, но аз настоявам.
- Ще откажа. Ще обясня защо. Може би ще се уплаша.
- Но аз също имам своите причини и ти ги казвам. И пак настоявам да я убиеш.
- Ще ви помоля да ме оставите на мира, защото явно не ме разбирате и вероятно сте… О, не! – тя се плесна по челото и го загледа отчаяно
- Аха! – тържествуващо възкликна той като придружи това с вдигане на показалеца си.
- Но какво по-точно имате предвид? – попита Маргьорит
- Не е достатъчно ти да го искаш, трябва и те да го искат. Ти си упражнила насилие върху тях и те са те изгонили.
- Но аз бях мила… - отчаяно каза Маргьорит
- Не е достатъчно – повтори той и най-невъзмутимо бръкна в джоба си, извади оттам монети и ги сложи на масата – Моята сметка плюс бакшиш. Надявам се да нямаш други въпроси, защото трябва да тръгвам.
- Благодаря – каза Маргьорит с най-объркания си вид.
- Моля – каза мъжът и заоблича шлифера си.
- Искате ли да станем приятели? – попита тя, защото се сети за новата си личност
- Ние вече сме приятели – натърти той
- Ще ми дадете ли тогава телефона си?
- Следващият път, когато се видим – непременно – ведро каза мъжът и взе чадъра си – Довиждане!
- Довиждане!
Маргьорит поседя известно време до недопитата си чаша кафе. Сервитьорката я гледаше съчувствено, но тя не й обърна никакво внимание, защото беше потънала в дълбок размисъл. Решително се изправи и всичко в нея – стойката й, погледът й, косите й – издаваха една мисъл, изплувала в съзнанието й – “Нова стратегия”.
Таки
понеделник, 24 май 2010 г.
Страхувам се
Страхувам се от мислите си - те са толкова плашещо енергийни, забиват се като безброй карфици в нежното тяло на емоциите ми и го изгарят.Не зная защо са така злонамерени към тази изтръпнала дишаща материя...
Много болезнени неща ми внушават мислите, с вечната си претенция за истинност.Говорят за всевиждащото слънце и неприемливостта на моя копнеж по сенките, за проникващия навсякъде вятър, носещ със себе си ново и не рядко плашещо начало, за семената на отчуждението, които попадат в душата ми, още когато любовта едва се е разлистила, за грозната статистика, сочеща равнопоставеност на срещите и разделите, но никога - на болката и щастието.
Искам да се предпазя от мислите, но нямам език, с който да им опонирам - безпомощно се свивам, опитвайки се да отмахна парещите искри, а в сърцето ми танцуват голи и безсрамни моите мечти за непрогледна нощ, мирис на трева и гладка бяла кожа под пръстите ми.
Защо ли?...За да ми напомни дъното на чашата от кафе за разградените дворове на очакванията ми, за запустелите домове, осветени с толкова любов в миналото, за потъпканите празнични трапези?…
Уморих се да говоря езика на мислите и спомените, на регламентираните надежди, на добре маркираните пътища и на предсказуемите прилагателни.Чакам деня, в който от дълбоките сондажи на чувствата ми ще избликне бял поток, помитащ всичко - добре вкорененото и крехкото, самостойното и паразитиращото, благоуханното и хищното.А след зловещата му опашка ще остане свят като първичния бульон…Светлината няма да сочи с пръст, няма да има памет, която да боли, нито разобличаващ вятър…Само безплътното тяло на емоциите ми, мирисът на желанията и влажният въздух на съзерцанието.
Седя, загледана в утайката на ежедневието си и отново обичам.
И се приемам.
Нека бъде нощ!
Еми
Много болезнени неща ми внушават мислите, с вечната си претенция за истинност.Говорят за всевиждащото слънце и неприемливостта на моя копнеж по сенките, за проникващия навсякъде вятър, носещ със себе си ново и не рядко плашещо начало, за семената на отчуждението, които попадат в душата ми, още когато любовта едва се е разлистила, за грозната статистика, сочеща равнопоставеност на срещите и разделите, но никога - на болката и щастието.
Искам да се предпазя от мислите, но нямам език, с който да им опонирам - безпомощно се свивам, опитвайки се да отмахна парещите искри, а в сърцето ми танцуват голи и безсрамни моите мечти за непрогледна нощ, мирис на трева и гладка бяла кожа под пръстите ми.
Защо ли?...За да ми напомни дъното на чашата от кафе за разградените дворове на очакванията ми, за запустелите домове, осветени с толкова любов в миналото, за потъпканите празнични трапези?…
Уморих се да говоря езика на мислите и спомените, на регламентираните надежди, на добре маркираните пътища и на предсказуемите прилагателни.Чакам деня, в който от дълбоките сондажи на чувствата ми ще избликне бял поток, помитащ всичко - добре вкорененото и крехкото, самостойното и паразитиращото, благоуханното и хищното.А след зловещата му опашка ще остане свят като първичния бульон…Светлината няма да сочи с пръст, няма да има памет, която да боли, нито разобличаващ вятър…Само безплътното тяло на емоциите ми, мирисът на желанията и влажният въздух на съзерцанието.
Седя, загледана в утайката на ежедневието си и отново обичам.
И се приемам.
Нека бъде нощ!
Еми
вторник, 27 април 2010 г.
Влакът
Какво да ви кажа за себе си? Пътувам в претъпкани влакове, хора носят и товарят багажното с ненужни неща, главата ми се пълни с думи, нямам опция за изпразване. Не бях чувал за главоноги, не ме вълнува живота в Нова Зеландия, кон е просто дума – не съм яздил, знам само да събирам, изваждам, умножавам, деля.
Събират се илюзии една до друга, опитвам се да ги извадя от себе си, те се умножават в следствие на това и не можем да се разделим... Тъжно. Присъствия, разговори, преливане от пусто в празно, дълги, протяжни теми – за сметка на това безсмислени, краткотрайни мигове на пълнота и осъзнатост. Обеди.
Профучава моят претъпкан влак, тръгващ от точка А винаги в точен час. Знаем всички в него, че ще стигнем до точка В, но защо сме толкова убедени в това – не ми е ясно. Като се замисля – влаковете винаги тръгват отнякъде и ни обещават, че ще стигнат донякъде, че за някакво време ще преминат през някакво разстояние вместо нас, с нас, заради нас и ние си живеем с мисълта за живота си в някакъв бъдещ момент, отложен във времето и пространството. А истината е, че си стоим в една метална кутийка, която създава впечатление, че се движи.
Понякога ми се струва, че този свят е създаден на майтап от някакъв доста хазартен бог, който се е хванал на бас с дявол знае кого, че може да се направи битие без да се влага кой знае колко мисъл и то да просъществува безпроблемно няколко века. И получило му се е – смятам, че просто му е бил добър ден.
Прелези, разминавания, изчаквания, закъснения. Сменящи се картини пред очите. Ако се обърнеш, можеш да ги гледаш няколко секунди повече. Звукът от триещия се в метала въздух. Моят влак пътува към точка В и всички в купето говорят за точка В, но в главата ми се събуждат съмнения – ами ако оня майтапчия горе изобщо не е предвидил тя да съществува...
И никой не смее да слезе от влака ми – на всички гари се качват хора, с тях вървят истории, карми, мисли, любови, трагедии, но никой не слиза. Вече е въпрос на чест, на любопитство, на упоритост, на волско търпение да се стигне до точка В, независимо къде и кога е тя. Толкова е претъпкано, че едва се диша, всеки е навлязъл във всеки, всеки обича и не може да понася всеки, металните кутии се поклащат, хората удрят тела едно в друго и историите, животите, съдбите им се сливат, преплитат, заличават, пренаписват.
Хора по прозорците, хора в коридорите, хора в тоалетните. Всеки по свой начин е платил, за да пътува в моя влак, дори и тези, които нямат билети. Трудно ми е да ги обхвана с поглед, да ги обгърна с мисъл, да ги докосна с емоция. Ограничен съм в полезрение, виждам само тези, които са в купето ми, а и тях не винаги, понеже трябва да следя и сменящите се картини през прозореца.
Чудя се докога ще чакам тази проклета точка В и защо ли просто не сляза на някоя гара и да си почина. Отговор нямам. Затова и оставам. Хора долавят моите колебания и започват да ме убеждават, че всичко това има смисъл. Кой ги е научил, че трябва да убеждават другите в неща, в които и те самите не вярват – не знам. Сигурно същите, които са учили и мен.
Разбира се, появява се някой, който започва да изчислява нещата и обяснява, че всъщност до точка В остават точно еди колко си дни, нощи, часове, мигове, вдишвания, пролети, беритби, сенокоси. Всички сме му благодарни, защото така бъдещето ни започва да изглежда обозримо и възможно.
Веднага след него се появява друг (все си мисля, че вървят в комплект), който пък ни разяснява, че не само ще стигнем до точка В, а и там ще е много хубаво, приятно, спокойно, тихо. Че там ще постигнем неща, които тук не сме в състояние, ще разберем смисли, които в този момент няма как и най-вече, ако правилно си изиграем картите, може да станем съвършени. Чувстваме как ни се напълват устите със слюнка при мисълта за цялата тази благодат, вяра ни изпълва до петите чак и вече сме готови да слезем и да бутаме внезапно спрелия влак, окрилени, силни и бленуващи подвизи.
И влакът стои. И не мърда. И горещо. И се изнервяме. Рязък спад на търпението, вярата, ентусиазма. Ние сме готови да счупим прозореца. Ние искаме да говорим с машиниста. Ние искаме да НАБИЕМ машиниста. Ние планираме да застанем всички вкупом на едно място и да обърнем тъпия влак. Майтапчията горе се залива от смях. Ние го мразим.
И така си пътуваме. Вярно, тоалетните се позадръстват и коридорите се поразмирисват. Е, появяват се хора да ни спасят. Отварят прозорци, правят течения, палят ароматни пръчици и свещици. Вярно, подпалват пердетата. Но пък благодарение на пожара се изявяват други хора, които го гасят. Свеж приток на герои. Благодарни сме им и ги черпим с каквото имаме. Така преживяват те известно време.
Появява се подривен елемент. Той обяснява, че влакът има закъснение. Надига се вълна от негодувание. Като вижда дебелия край, той ни казва, че няма вина за това. Не му вярваме. Той привежда доказателства. Нямаме какво да кажем – съгласяваме се. Онзи, дето изчислява, ни обяснява точно колко ще се забавим. Разсъждаваме дали да не се отървем от оня със закъснението като го свалим на някоя гара.
И така.
Искаше ми се да правя секс с блондинката от другото купе, която така кръшно се смее. Исках също да напиша книга. Имах желание да отгледам някакво животинче – кученце може би. Много си мечтаех да се запозная и евентуално да побеседвам с един известен актьор, който ме караше да се разтрепервам с играта си и със самото си присъствие. И още няколко неща исках, но ги забравих. Някъде съм ги посял по пътя явно, а може и някой да ги е задигнал.
Пътувахме дълго така и никой не осъзнаваше, че влакът е мой. Чудих се как е възможно това, при положение, че беше толкова очевидно. После се замислих дали не са прави. Постепенно осъзнах, че влакът е назаем. Че уж съм го спечелил от майтапчията на зарове, но в крайна сметка той ще си го вземе обратно рано или късно. Забравих да кажа, че освен майтапчия, той е и тарикат, както и, че никога не е капо. Много ми стана тъжно от тази констатация. Няколко гари по-късно го приех и ми поолекна. В крайна сметка за какво му е на човек влак завинаги. Нали рано или късно омръзва.
Е, наближваме вече точка В. Всеки ден е така. Хората са развълнувани. Всяка сутрин е така. Кафето е най-вълнуващото питие за деня. Откакто свършиха захарта и сметаната, го гарнираме с надежда и се получава доста добър вкус.
Иска ми се този проклет влак най-после да спре и някой с абсолютна убеденост да обяви, че това е точка В. Искам всички най-после да слязат и да млъкнат. Искам да се изкъпя, избръсна и преоблека. Искам да стъпя на земя, която не се люлее. Искам да стоя и да гледам дълго в една картина, която не се променя. Не желая да виждам машинист никога повече, не искам да треперя всеки път, когато се зададе кондуктор, независимо, че много добре знам и, че имам билет, и, че мога да си платя глобата, ако се наложи.
Искам просто да се отпусна на тревата и да спя. И чернотата под клепачите ми да е единственото, което да виждам. И после всички хора да изчезнат, да спра да чувам променящия се ритъм на подрусващи се вагони, да седнем с майтапчията и спокойно да изиграем една игра на зарове.
Таки
Събират се илюзии една до друга, опитвам се да ги извадя от себе си, те се умножават в следствие на това и не можем да се разделим... Тъжно. Присъствия, разговори, преливане от пусто в празно, дълги, протяжни теми – за сметка на това безсмислени, краткотрайни мигове на пълнота и осъзнатост. Обеди.
Профучава моят претъпкан влак, тръгващ от точка А винаги в точен час. Знаем всички в него, че ще стигнем до точка В, но защо сме толкова убедени в това – не ми е ясно. Като се замисля – влаковете винаги тръгват отнякъде и ни обещават, че ще стигнат донякъде, че за някакво време ще преминат през някакво разстояние вместо нас, с нас, заради нас и ние си живеем с мисълта за живота си в някакъв бъдещ момент, отложен във времето и пространството. А истината е, че си стоим в една метална кутийка, която създава впечатление, че се движи.
Понякога ми се струва, че този свят е създаден на майтап от някакъв доста хазартен бог, който се е хванал на бас с дявол знае кого, че може да се направи битие без да се влага кой знае колко мисъл и то да просъществува безпроблемно няколко века. И получило му се е – смятам, че просто му е бил добър ден.
Прелези, разминавания, изчаквания, закъснения. Сменящи се картини пред очите. Ако се обърнеш, можеш да ги гледаш няколко секунди повече. Звукът от триещия се в метала въздух. Моят влак пътува към точка В и всички в купето говорят за точка В, но в главата ми се събуждат съмнения – ами ако оня майтапчия горе изобщо не е предвидил тя да съществува...
И никой не смее да слезе от влака ми – на всички гари се качват хора, с тях вървят истории, карми, мисли, любови, трагедии, но никой не слиза. Вече е въпрос на чест, на любопитство, на упоритост, на волско търпение да се стигне до точка В, независимо къде и кога е тя. Толкова е претъпкано, че едва се диша, всеки е навлязъл във всеки, всеки обича и не може да понася всеки, металните кутии се поклащат, хората удрят тела едно в друго и историите, животите, съдбите им се сливат, преплитат, заличават, пренаписват.
Хора по прозорците, хора в коридорите, хора в тоалетните. Всеки по свой начин е платил, за да пътува в моя влак, дори и тези, които нямат билети. Трудно ми е да ги обхвана с поглед, да ги обгърна с мисъл, да ги докосна с емоция. Ограничен съм в полезрение, виждам само тези, които са в купето ми, а и тях не винаги, понеже трябва да следя и сменящите се картини през прозореца.
Чудя се докога ще чакам тази проклета точка В и защо ли просто не сляза на някоя гара и да си почина. Отговор нямам. Затова и оставам. Хора долавят моите колебания и започват да ме убеждават, че всичко това има смисъл. Кой ги е научил, че трябва да убеждават другите в неща, в които и те самите не вярват – не знам. Сигурно същите, които са учили и мен.
Разбира се, появява се някой, който започва да изчислява нещата и обяснява, че всъщност до точка В остават точно еди колко си дни, нощи, часове, мигове, вдишвания, пролети, беритби, сенокоси. Всички сме му благодарни, защото така бъдещето ни започва да изглежда обозримо и възможно.
Веднага след него се появява друг (все си мисля, че вървят в комплект), който пък ни разяснява, че не само ще стигнем до точка В, а и там ще е много хубаво, приятно, спокойно, тихо. Че там ще постигнем неща, които тук не сме в състояние, ще разберем смисли, които в този момент няма как и най-вече, ако правилно си изиграем картите, може да станем съвършени. Чувстваме как ни се напълват устите със слюнка при мисълта за цялата тази благодат, вяра ни изпълва до петите чак и вече сме готови да слезем и да бутаме внезапно спрелия влак, окрилени, силни и бленуващи подвизи.
И влакът стои. И не мърда. И горещо. И се изнервяме. Рязък спад на търпението, вярата, ентусиазма. Ние сме готови да счупим прозореца. Ние искаме да говорим с машиниста. Ние искаме да НАБИЕМ машиниста. Ние планираме да застанем всички вкупом на едно място и да обърнем тъпия влак. Майтапчията горе се залива от смях. Ние го мразим.
И така си пътуваме. Вярно, тоалетните се позадръстват и коридорите се поразмирисват. Е, появяват се хора да ни спасят. Отварят прозорци, правят течения, палят ароматни пръчици и свещици. Вярно, подпалват пердетата. Но пък благодарение на пожара се изявяват други хора, които го гасят. Свеж приток на герои. Благодарни сме им и ги черпим с каквото имаме. Така преживяват те известно време.
Появява се подривен елемент. Той обяснява, че влакът има закъснение. Надига се вълна от негодувание. Като вижда дебелия край, той ни казва, че няма вина за това. Не му вярваме. Той привежда доказателства. Нямаме какво да кажем – съгласяваме се. Онзи, дето изчислява, ни обяснява точно колко ще се забавим. Разсъждаваме дали да не се отървем от оня със закъснението като го свалим на някоя гара.
И така.
Искаше ми се да правя секс с блондинката от другото купе, която така кръшно се смее. Исках също да напиша книга. Имах желание да отгледам някакво животинче – кученце може би. Много си мечтаех да се запозная и евентуално да побеседвам с един известен актьор, който ме караше да се разтрепервам с играта си и със самото си присъствие. И още няколко неща исках, но ги забравих. Някъде съм ги посял по пътя явно, а може и някой да ги е задигнал.
Пътувахме дълго така и никой не осъзнаваше, че влакът е мой. Чудих се как е възможно това, при положение, че беше толкова очевидно. После се замислих дали не са прави. Постепенно осъзнах, че влакът е назаем. Че уж съм го спечелил от майтапчията на зарове, но в крайна сметка той ще си го вземе обратно рано или късно. Забравих да кажа, че освен майтапчия, той е и тарикат, както и, че никога не е капо. Много ми стана тъжно от тази констатация. Няколко гари по-късно го приех и ми поолекна. В крайна сметка за какво му е на човек влак завинаги. Нали рано или късно омръзва.
Е, наближваме вече точка В. Всеки ден е така. Хората са развълнувани. Всяка сутрин е така. Кафето е най-вълнуващото питие за деня. Откакто свършиха захарта и сметаната, го гарнираме с надежда и се получава доста добър вкус.
Иска ми се този проклет влак най-после да спре и някой с абсолютна убеденост да обяви, че това е точка В. Искам всички най-после да слязат и да млъкнат. Искам да се изкъпя, избръсна и преоблека. Искам да стъпя на земя, която не се люлее. Искам да стоя и да гледам дълго в една картина, която не се променя. Не желая да виждам машинист никога повече, не искам да треперя всеки път, когато се зададе кондуктор, независимо, че много добре знам и, че имам билет, и, че мога да си платя глобата, ако се наложи.
Искам просто да се отпусна на тревата и да спя. И чернотата под клепачите ми да е единственото, което да виждам. И после всички хора да изчезнат, да спра да чувам променящия се ритъм на подрусващи се вагони, да седнем с майтапчията и спокойно да изиграем една игра на зарове.
Таки
сряда, 21 април 2010 г.
Приказни
Приказни приказки мракът реди,
тихо ми шепне „Включи се и ти”.
Търся пролука, в която по план
и аз да разкажа за своя роман
Сънища, друмища, черни коси,
мрачни безумища, странни съдби.
Дълги глаголи, силни гърди,
празни гондоли, горящи очи.
Търсих, намерих, но нямаше как.
Даваха, взеха, подложиха крак.
Молиха, искаха, давах и не,
летях и почивах с обгорени криле.
Бурно празнувах, танцувах и пях,
огън жадувах – във огън изтлях.
Още се питах – още разбрах,
въпроси отгледах – въпроси посях.
Смело посрещах и горко се крих,
плаках и писах не един стих.
Късах и хвърлях, и вих през нощта,
пазих си дълго ненужни неща.
Дълго обичах, дълго мълчах,
дълго покривах очите със страх.
Мислех, че страдам…
Щастлива ли бях?
Получих живота, който желах...
Таки
тихо ми шепне „Включи се и ти”.
Търся пролука, в която по план
и аз да разкажа за своя роман
Сънища, друмища, черни коси,
мрачни безумища, странни съдби.
Дълги глаголи, силни гърди,
празни гондоли, горящи очи.
Търсих, намерих, но нямаше как.
Даваха, взеха, подложиха крак.
Молиха, искаха, давах и не,
летях и почивах с обгорени криле.
Бурно празнувах, танцувах и пях,
огън жадувах – във огън изтлях.
Още се питах – още разбрах,
въпроси отгледах – въпроси посях.
Смело посрещах и горко се крих,
плаках и писах не един стих.
Късах и хвърлях, и вих през нощта,
пазих си дълго ненужни неща.
Дълго обичах, дълго мълчах,
дълго покривах очите със страх.
Мислех, че страдам…
Щастлива ли бях?
Получих живота, който желах...
Таки
понеделник, 19 април 2010 г.
Пепел от цигарите ми
Запалвам цигара.Кристално ясно знам как ще се чувствам през следващите няколко минути.Толкова кристално, че предвидимостта ми дава усещане за всевластие.
Огън, който генерирам с пръстите си, малък и краткотраен по мой избор-с него бих могла да превърна в пепел къщата си, книгите, дрехите, живота си.Помня как преди време бях подпалила косата на любимата си-пламъкът я превзе за секунди, а аз гледах парализирана и възхитена …Обичам акта на възпламеняване-огънят нежно докосва върха на цигарата ми и генерира процес-само моето вдишване му е нужно.
Ароматът на току що запалена цигара е с нищо несравним-обожавам го от дете. Когато баща ми захвърляше кибритената клечка усещах във въздуха нещо екзотично и многообещаващо-мириса на зрелостта.Същата тази зрелост, която осигурява широки и постлани с цветя пътеки, тълпи от хора, които искат да се веселим заедно и копнеят за присъствието ми, много избори, винаги правилни и добри, чакат да протегна ръка да ги откъсна.Безкрайно щастие.И всесилие…
Няколко секунди на ден, вдишвайки първия аромат на цигарата аз още вярвам в това, че щастието е пред мен и всеки миг ще похлопа на вратата ми, после ще ме грабне в мощните си прегръдки и ще ме отнесе далече.Годините изчезват с цялата болезнена истинност на преживяността си-баща ми е все така силен и независим, и зрял.Той може да ме заведе навсякъде и да ме обича повече от свободата си, повече от безбройните любовници, повече от морското дъно, от суетата и мълчанието…
Всмуквам дима с овладяна сила -само аз зная колко имам нужда от него.Моите устни, моите пръсти, моята цигара.Минути самодостатъчност.Малък бял цилиндър в ръцете ми концентрира вселената -писалка, с която да опиша живота си, фалос, пред който да се поклоня, флейта, която да извика красивата музика на душата ми…
И това замайване на главата-научното обяснение звучи непоклатимо логично, но не може да размие магията на сладкия световъртеж.Нито на болката.Докосвам филтъра само с устни и поемам въздух.Минути лекота.Онази лекота, която никога не изпитах от целувките на майка ми, защото ги нямаше-докосвания на безусловна любов и приемане, обещаващи вечност…
Усещам как димът болезнено сладко пари дробовете ми-мисля си за уникалната смес от вещества, които природата е поставила в красивото тютюнево листо.Като зъл дух тази смес напуска кремираното му тяло и заживява собствен живот с отрицателен знак и едничка цел-моето унищожение.Позволявам и да навлезе в мен и осигурявам всички условия да ме погълне в сивата си аморфност.Парещото проникване ми дава надежди- димът е мое спасение, а аз – унищожител и жертва, защитник и предател, шанс и обреченост.Усещам как създавам цялата режисура на поредната битка между черното и бялото, използвайки за сцена собственото си тяло.Харесва ми да съм драматург.Харесва ми да съм сцена.И главен герой.И единствен…Дотегна ми да бъда статист в крупни продукции, неодушевен предмет в касови спектакли и втора цигулка в аматьорските постановки на любимите ми хора.
Притискам жалкия филтър,обагрен с остатъци жар към хладната плоскост на пепелника-полагам безсилието си до безплътната пепел на надеждата и контрола.
Една цигара гняв и болка.Една цигара сила и власт.
Една цигара безвремие.
Еми
Огън, който генерирам с пръстите си, малък и краткотраен по мой избор-с него бих могла да превърна в пепел къщата си, книгите, дрехите, живота си.Помня как преди време бях подпалила косата на любимата си-пламъкът я превзе за секунди, а аз гледах парализирана и възхитена …Обичам акта на възпламеняване-огънят нежно докосва върха на цигарата ми и генерира процес-само моето вдишване му е нужно.
Ароматът на току що запалена цигара е с нищо несравним-обожавам го от дете. Когато баща ми захвърляше кибритената клечка усещах във въздуха нещо екзотично и многообещаващо-мириса на зрелостта.Същата тази зрелост, която осигурява широки и постлани с цветя пътеки, тълпи от хора, които искат да се веселим заедно и копнеят за присъствието ми, много избори, винаги правилни и добри, чакат да протегна ръка да ги откъсна.Безкрайно щастие.И всесилие…
Няколко секунди на ден, вдишвайки първия аромат на цигарата аз още вярвам в това, че щастието е пред мен и всеки миг ще похлопа на вратата ми, после ще ме грабне в мощните си прегръдки и ще ме отнесе далече.Годините изчезват с цялата болезнена истинност на преживяността си-баща ми е все така силен и независим, и зрял.Той може да ме заведе навсякъде и да ме обича повече от свободата си, повече от безбройните любовници, повече от морското дъно, от суетата и мълчанието…
Всмуквам дима с овладяна сила -само аз зная колко имам нужда от него.Моите устни, моите пръсти, моята цигара.Минути самодостатъчност.Малък бял цилиндър в ръцете ми концентрира вселената -писалка, с която да опиша живота си, фалос, пред който да се поклоня, флейта, която да извика красивата музика на душата ми…
И това замайване на главата-научното обяснение звучи непоклатимо логично, но не може да размие магията на сладкия световъртеж.Нито на болката.Докосвам филтъра само с устни и поемам въздух.Минути лекота.Онази лекота, която никога не изпитах от целувките на майка ми, защото ги нямаше-докосвания на безусловна любов и приемане, обещаващи вечност…
Усещам как димът болезнено сладко пари дробовете ми-мисля си за уникалната смес от вещества, които природата е поставила в красивото тютюнево листо.Като зъл дух тази смес напуска кремираното му тяло и заживява собствен живот с отрицателен знак и едничка цел-моето унищожение.Позволявам и да навлезе в мен и осигурявам всички условия да ме погълне в сивата си аморфност.Парещото проникване ми дава надежди- димът е мое спасение, а аз – унищожител и жертва, защитник и предател, шанс и обреченост.Усещам как създавам цялата режисура на поредната битка между черното и бялото, използвайки за сцена собственото си тяло.Харесва ми да съм драматург.Харесва ми да съм сцена.И главен герой.И единствен…Дотегна ми да бъда статист в крупни продукции, неодушевен предмет в касови спектакли и втора цигулка в аматьорските постановки на любимите ми хора.
Притискам жалкия филтър,обагрен с остатъци жар към хладната плоскост на пепелника-полагам безсилието си до безплътната пепел на надеждата и контрола.
Една цигара гняв и болка.Една цигара сила и власт.
Една цигара безвремие.
Еми
неделя, 18 април 2010 г.
Плаша се
Плаша се от сивата мъгла. Всичко поглъща. Нещата стават нереални и много близки до начина, по който ги виждам в сънищата си. Плаша се от тези реализирани фантазии, рязко придобили плът.
Днес е такъв ден. Уж вчера всичко си беше съвсем естествено, а ето, сутринта се събудих и тя се беше простряла навсякъде. И не мога да тръгна. Не мога да навляза в света на сънищата си. Не и когато съм буден.
Звъня на работа да предупредя, че ще закъснея. Не разбират. Защо? Не ми е добре. Пий хапче. Как да обясня, че няма хапче за това? Не, ще се оправя, просто ми трябва 1 час. Вече със сигурност ме мислят за наркоман. Питат дали ще излизам в болнични. Не, само ще закъснея с 1 час, после ще остана по до късно, но сега не мога. Само един час, за да се вдигне проклетата мъгла. Измърморват нещо и затварят.
Не съм слабохарактерен. Опитах. Веднъж излязох, побеждавайки страха си и влачейки оловната топка в стомаха си. Затворих вратата и сякаш навлязох в някаква своя лична халюцинация. Бледи очертания на дървета. Размазани коли с размазани фарове. Хора, изникващи от нищото и потъващи пак там. Звуци отникъде. Миризми без обекти. Пристигнах на работа плувнал в пот. Отидох веднага в тоалетната, за да се наплискам с вода и по навик се погледнах в огледалото. Толкова се уплаших от дивия си поглед, че повърнах.
И толкова по въпроса с преодоляването на страха. Станах негов гостоприемник, той се впи в мен и засмука от жизнените ми сокове. Ето защо на работа ме мислят за наркоман. И може да са прави донякъде. И ето защо колежката от счетоводството ме отбягва. Така че само фантазирам за нея и френетично зелените й очи – как потъвам в тях, докато потъвам в нея.
Някога бях женен. Не разбрах защо се оженихме, но я обичах. Беше ни добре цели 5 години. После нещо се счупи в моята любима. Често ми казваше, че е нещастна, питах я защо и не знаеше. Как може да си нещастен и да не знаеш защо! Две години след като ме напусна разбрах как.
Тя си тръгна след като много плака и страда. Не знаех как да й помогна и нищо не можах да направя. Тръгна си като обеща да бъдем приятели. Как можеш да бъдеш приятел с човек, по когото копнееш, който е стенал в екстаз, докато си го любил, който ти е причинил болка с това, че е оставил празнота в теб! Не сме приятели. Отбягваме се, когато се срещнем.
Оттогава тъгата стана мой господар. Нищо силно, нищо драматично, просто тъга. Не знаех какво да правя с нея, затова й се подчиних. И заживяхме така. Сутрините, в които се събуждах без да съм плакал, станаха малки празници за мен. Какъв демон ме мъчеше нощем и сутрин си отиваше без следа, защо страдах нощем, а живеех изтръпнал денем – не знаех.
Емигрирах в Интернет. Това безкрайно пространство, изпълнено с визуализирани фантазии, по някакъв начин успя да ме засмуче в себе си и останах там. Чатих си с кого ли не, играех онлайн игри до безпаметност, обстрелвах несъществуващи същества, печелех несъществуващи точки, които ми носеха несъществуващи предмети и сили. Но съществувах и това беше добре. Редях несъществуващи кулички от несъществуващи тухлички, които се самоунищожаваха, флиртувах с десетки руси и слаби жени – винаги руси, слаби, с големи гърди (как пък една не си призна колко тежи всъщност!) и дори веднъж правих виртуален секс. После дълго повръщах. Никаква полза, но все пак е нещо. Спрях да плача на сън, защото спрях да сънувам, а спрях да сънувам, защото почти спрях да спя. Жив бях и това беше добре.
Хубавото от цялата работа беше, че се научих да правя сайтове. Светът, в който емигрирах, ми стана безинтересен, защото се превърна в нули и единици. И безкрайни, безкрайни думички и буквички. Всеки цвят – дума, всеки звук – дума, линия, плътност – малки думички, затворени в остри скоби. Но започнах да си изкарвам хляба с това, свършиха безкрайните заеми и в живота ми започна да се прокрадва идея за достойнство.
Леглото, кафето, безкрайната цигара. Душът, косата, вратата, автобусът. Гадната смрад на прегорели хора, просмукана навсякъде. Офисът, компютърът, колежката, очите й, сочните й бедра. Сандвичът, кафето, безкрайната, безкрайна цигара. И аз в дома ми, сам, в леглото с моите невидими, неуловими демони, легнал, изтръпнал от безчувствения ден.
Мократа възглавница.
И сивата мъгла. Гадната сива мъгла и оловната топка, и примката – моят личен ад, благодарение на който съм жив и живея.
Таки
Днес е такъв ден. Уж вчера всичко си беше съвсем естествено, а ето, сутринта се събудих и тя се беше простряла навсякъде. И не мога да тръгна. Не мога да навляза в света на сънищата си. Не и когато съм буден.
Звъня на работа да предупредя, че ще закъснея. Не разбират. Защо? Не ми е добре. Пий хапче. Как да обясня, че няма хапче за това? Не, ще се оправя, просто ми трябва 1 час. Вече със сигурност ме мислят за наркоман. Питат дали ще излизам в болнични. Не, само ще закъснея с 1 час, после ще остана по до късно, но сега не мога. Само един час, за да се вдигне проклетата мъгла. Измърморват нещо и затварят.
Не съм слабохарактерен. Опитах. Веднъж излязох, побеждавайки страха си и влачейки оловната топка в стомаха си. Затворих вратата и сякаш навлязох в някаква своя лична халюцинация. Бледи очертания на дървета. Размазани коли с размазани фарове. Хора, изникващи от нищото и потъващи пак там. Звуци отникъде. Миризми без обекти. Пристигнах на работа плувнал в пот. Отидох веднага в тоалетната, за да се наплискам с вода и по навик се погледнах в огледалото. Толкова се уплаших от дивия си поглед, че повърнах.
И толкова по въпроса с преодоляването на страха. Станах негов гостоприемник, той се впи в мен и засмука от жизнените ми сокове. Ето защо на работа ме мислят за наркоман. И може да са прави донякъде. И ето защо колежката от счетоводството ме отбягва. Така че само фантазирам за нея и френетично зелените й очи – как потъвам в тях, докато потъвам в нея.
Някога бях женен. Не разбрах защо се оженихме, но я обичах. Беше ни добре цели 5 години. После нещо се счупи в моята любима. Често ми казваше, че е нещастна, питах я защо и не знаеше. Как може да си нещастен и да не знаеш защо! Две години след като ме напусна разбрах как.
Тя си тръгна след като много плака и страда. Не знаех как да й помогна и нищо не можах да направя. Тръгна си като обеща да бъдем приятели. Как можеш да бъдеш приятел с човек, по когото копнееш, който е стенал в екстаз, докато си го любил, който ти е причинил болка с това, че е оставил празнота в теб! Не сме приятели. Отбягваме се, когато се срещнем.
Оттогава тъгата стана мой господар. Нищо силно, нищо драматично, просто тъга. Не знаех какво да правя с нея, затова й се подчиних. И заживяхме така. Сутрините, в които се събуждах без да съм плакал, станаха малки празници за мен. Какъв демон ме мъчеше нощем и сутрин си отиваше без следа, защо страдах нощем, а живеех изтръпнал денем – не знаех.
Емигрирах в Интернет. Това безкрайно пространство, изпълнено с визуализирани фантазии, по някакъв начин успя да ме засмуче в себе си и останах там. Чатих си с кого ли не, играех онлайн игри до безпаметност, обстрелвах несъществуващи същества, печелех несъществуващи точки, които ми носеха несъществуващи предмети и сили. Но съществувах и това беше добре. Редях несъществуващи кулички от несъществуващи тухлички, които се самоунищожаваха, флиртувах с десетки руси и слаби жени – винаги руси, слаби, с големи гърди (как пък една не си призна колко тежи всъщност!) и дори веднъж правих виртуален секс. После дълго повръщах. Никаква полза, но все пак е нещо. Спрях да плача на сън, защото спрях да сънувам, а спрях да сънувам, защото почти спрях да спя. Жив бях и това беше добре.
Хубавото от цялата работа беше, че се научих да правя сайтове. Светът, в който емигрирах, ми стана безинтересен, защото се превърна в нули и единици. И безкрайни, безкрайни думички и буквички. Всеки цвят – дума, всеки звук – дума, линия, плътност – малки думички, затворени в остри скоби. Но започнах да си изкарвам хляба с това, свършиха безкрайните заеми и в живота ми започна да се прокрадва идея за достойнство.
Леглото, кафето, безкрайната цигара. Душът, косата, вратата, автобусът. Гадната смрад на прегорели хора, просмукана навсякъде. Офисът, компютърът, колежката, очите й, сочните й бедра. Сандвичът, кафето, безкрайната, безкрайна цигара. И аз в дома ми, сам, в леглото с моите невидими, неуловими демони, легнал, изтръпнал от безчувствения ден.
Мократа възглавница.
И сивата мъгла. Гадната сива мъгла и оловната топка, и примката – моят личен ад, благодарение на който съм жив и живея.
Таки
петък, 16 април 2010 г.
Преваля
Преваля.
И всичките ми сили,
притихнали и диви,
изригнаха със смях.
И плътно в дълбините,
в недрата на косите
в сърцето си се влях.
Поисках да танцувам,
на пръст да се преструвам,
поисках да летя.
И моите потоци
потекоха със скоци,
превърнах се в река.
Преплувах като риба
с нозе на самодива,
сред въглените спах.
Реших да се поскитам
и вятъра да питам
дали се проумях.
Преваля.
И всичките ми страсти
се пръснаха на части
и свиха си гнезда.
И глупавите думи
се свиха помежду ни,
и делтата преля.
Таки
И всичките ми сили,
притихнали и диви,
изригнаха със смях.
И плътно в дълбините,
в недрата на косите
в сърцето си се влях.
Поисках да танцувам,
на пръст да се преструвам,
поисках да летя.
И моите потоци
потекоха със скоци,
превърнах се в река.
Преплувах като риба
с нозе на самодива,
сред въглените спах.
Реших да се поскитам
и вятъра да питам
дали се проумях.
Преваля.
И всичките ми страсти
се пръснаха на части
и свиха си гнезда.
И глупавите думи
се свиха помежду ни,
и делтата преля.
Таки
четвъртък, 15 април 2010 г.
Бесове
Бесове. Плътни облаци се стелят, а спасение не се вижда отнийде. Дърпам се и потръпвам като кон на повод, нямам мира, нямам спиране. Нещо вътрешно и диво крещи и иска да излезе, и няма не, и няма прошка. Сух и горещ вятър в ноздрите ми носи мирис на пустиня, на кактуси и скрити под земята твари. Очните ми ябълки потръпват, не ме сдържа, трябва да препусна в нощта.
Душата ми се е опънала като корда, дърпа и реже, и нищо не я интересува, освен това, което я гони, и бяга ли, бяга. Нямам посока, нямам цел, тичам като преследвано животно, а светът ме дебне от всякъде. Очите ми са пълни с ужас, а тялото ми се е превърнало в течен страх и само думкането на сърцето в гърлото ми напомня, че имам живи тъкани. Сякаш цялата съм въздух, сякаш пясъкът гори с писък в мен, а вода – никъде. Само ако можех да заплача, само ако можеха да се стекат реките и дивия хаос да се канализира в поток, но не. Ах, къде си загубих разума в това лудо бягане!
Дюна след дюна, изглеждат големи, силни, стабилни, а се сриват безконтролно под нозете ми. Само аз и слънцето – горещото, неумолимото, изгарящото – сме свидетели на тази сцена в пустошта. И проклетото, изцъклено небе, носещо дъжд на благословените безумци, но не и на мен. Нямам вече сили, а не мога да спра, мисля, че просто в един момент ще се срина мъртва и вятърът ще навее пясък върху ми, докато се заличи всяка следа. Няма край.
Търся в себе си гори, зори, пристанища, но са изчезнали. Границите са се срутили и бесовете ми са на свобода. Свърши хубавото време на контрол и киснене в делтите на топлите реки, свърши гушкането в меките поляни и тихите гори, свърши криенето в мъдрите камъни. Хаосът нахлу без предупреждение, без да моли, без да пита, така, както само той може – безапелационно, безконтролно, див, жив и безкраен. Всичко в него се съдържа и всичко от него започва. Граби и засипва, блъска и руши, поглъща те и вече не си ти. Превръщам се в хиляди души, които са били и ще бъдат – аз съм майки и дъщери, бащи и синове, голи старци и белобради новородени, убийци и светци, жрици и блудници. Живяла ли съм някога, знаела ли съм нещо, познавала ли съм някого? Всичко ли аз съм била и винаги ли в тази секунда? Никого ли не прегърнах, освен себе си, с никого ли не говорих? Никой ли не ме целуна, ничие ли тяло не крещя в екстаз до моето? Никого ли не ударих, никой ли не се разплака от жестокостта ми, освен мен? Нищо ли?
Бесовете. Ах, как хубаво ви бях покрила! Как удобно скрих следите ви! Как прекрасно бях ви настанила в петзвездни хотели, в шармантни соарета, на коктейли и матинета, на яхти и круизи, в частни партита, пълни с алкохол, дрога и секс! Но не. Рано или късно всичко избива, делтите преливат, поляните и горите изгарят, камъните се разпадат на прах и виждаш бесните им очи, впити в теб, как те изгарят, как те викат, как заповядват и изискват, как те обземат. Ах, проклетите!
Приливни вълни от пясък и гняв, прашни улици, диви ветрове, скърцащи песъчинки между зъбите, вкус на солено. Скитам побесняла и объркана по пътищата на безлюдните си градове, а там – нищо и нищо, само аз, а в мен – нищо. Пустотата се отразява в разширените ми зеници, нещо в мен примира от възторг, друго – от ужас. Устните - пресъхнали, а по гърба се стича пот и не знам какво правя там, само знам, че е мое. И за първи път нямам нужда да населвам градовете, да изучавам присъствията, да се сравнявам, да се възторгвам. Там, където всичко е пометено, си сам и това е истинно.
Вече не помня хората, събитията, времето, нещата, които не стигат, самобичуването, топлите пазви, страха. Сякаш някакво огромно огледало се счупи, срути, разпадна и там останах – без цветове, без спомени. Знам само, че някога нещо е започнало и сега се случва. И нищо друго не ме интересува.
Просто седя на прашния път и си поемам дъх.
Таки
Душата ми се е опънала като корда, дърпа и реже, и нищо не я интересува, освен това, което я гони, и бяга ли, бяга. Нямам посока, нямам цел, тичам като преследвано животно, а светът ме дебне от всякъде. Очите ми са пълни с ужас, а тялото ми се е превърнало в течен страх и само думкането на сърцето в гърлото ми напомня, че имам живи тъкани. Сякаш цялата съм въздух, сякаш пясъкът гори с писък в мен, а вода – никъде. Само ако можех да заплача, само ако можеха да се стекат реките и дивия хаос да се канализира в поток, но не. Ах, къде си загубих разума в това лудо бягане!
Дюна след дюна, изглеждат големи, силни, стабилни, а се сриват безконтролно под нозете ми. Само аз и слънцето – горещото, неумолимото, изгарящото – сме свидетели на тази сцена в пустошта. И проклетото, изцъклено небе, носещо дъжд на благословените безумци, но не и на мен. Нямам вече сили, а не мога да спра, мисля, че просто в един момент ще се срина мъртва и вятърът ще навее пясък върху ми, докато се заличи всяка следа. Няма край.
Търся в себе си гори, зори, пристанища, но са изчезнали. Границите са се срутили и бесовете ми са на свобода. Свърши хубавото време на контрол и киснене в делтите на топлите реки, свърши гушкането в меките поляни и тихите гори, свърши криенето в мъдрите камъни. Хаосът нахлу без предупреждение, без да моли, без да пита, така, както само той може – безапелационно, безконтролно, див, жив и безкраен. Всичко в него се съдържа и всичко от него започва. Граби и засипва, блъска и руши, поглъща те и вече не си ти. Превръщам се в хиляди души, които са били и ще бъдат – аз съм майки и дъщери, бащи и синове, голи старци и белобради новородени, убийци и светци, жрици и блудници. Живяла ли съм някога, знаела ли съм нещо, познавала ли съм някого? Всичко ли аз съм била и винаги ли в тази секунда? Никого ли не прегърнах, освен себе си, с никого ли не говорих? Никой ли не ме целуна, ничие ли тяло не крещя в екстаз до моето? Никого ли не ударих, никой ли не се разплака от жестокостта ми, освен мен? Нищо ли?
Бесовете. Ах, как хубаво ви бях покрила! Как удобно скрих следите ви! Как прекрасно бях ви настанила в петзвездни хотели, в шармантни соарета, на коктейли и матинета, на яхти и круизи, в частни партита, пълни с алкохол, дрога и секс! Но не. Рано или късно всичко избива, делтите преливат, поляните и горите изгарят, камъните се разпадат на прах и виждаш бесните им очи, впити в теб, как те изгарят, как те викат, как заповядват и изискват, как те обземат. Ах, проклетите!
Приливни вълни от пясък и гняв, прашни улици, диви ветрове, скърцащи песъчинки между зъбите, вкус на солено. Скитам побесняла и объркана по пътищата на безлюдните си градове, а там – нищо и нищо, само аз, а в мен – нищо. Пустотата се отразява в разширените ми зеници, нещо в мен примира от възторг, друго – от ужас. Устните - пресъхнали, а по гърба се стича пот и не знам какво правя там, само знам, че е мое. И за първи път нямам нужда да населвам градовете, да изучавам присъствията, да се сравнявам, да се възторгвам. Там, където всичко е пометено, си сам и това е истинно.
Вече не помня хората, събитията, времето, нещата, които не стигат, самобичуването, топлите пазви, страха. Сякаш някакво огромно огледало се счупи, срути, разпадна и там останах – без цветове, без спомени. Знам само, че някога нещо е започнало и сега се случва. И нищо друго не ме интересува.
Просто седя на прашния път и си поемам дъх.
Таки
неделя, 11 април 2010 г.
Прибързано
Прибързано започна деня. Светлината нахлу в клепачите ми стряскащо и безпардонно, не почука, не попита, а направо настоя. Отворих очи покорен и раздразнен, но нямаше какво да се направи – сънят беше прекъснат, денят беше започнал.
А беше толкова хубава нощ. Сънувах цъфнали поляни и една жена в бяло с най-маслинените очи, с най-горещите устни, хладна в снежните си дрехи и в същото време страстна и лъстива. Криеше се между дърветата, между цветовете на дюлите, гонех я и целият треперех от страх, че мога да я стигна, защото с тази жена можех да преживея всичко, за което съм мечтал. Като омагьосан я следвах, чувствах се като малка полска мишка, която знае, че не побегне ли, ще намери смъртта си в змийските челюсти, но стои и се взира в очите на влечугото и краят й я блазни, защото няма по-красиви очи и по-примамливи обещания. И гонех я – все по-възбуден, все по-уплашен – а тя от време на време благоволяваше да ме погледне – погледи като камшични удари – пари, боли и е хубаво. А после тя се покатери на едно дърво и започна да ме замеря с цветовете му. Разтреперан се опитвах да ги хващам, но се изплъзваха между пръстите ми. Виждах краката й – бели, меки, прекрасни – почти можех да я докосна. Тогава й казах: „Слез! Толкова те искам, не искаш ли същото и ти!”. Тя се наведе леко, погледна ме и за свой ужас видях в очите й недоумение сред черен океан от страст и желание. После внезапно отметна глава назад и се разсмя – дълго, кръшно, с наслада и отдаване. И в този свеж, сочен, пенлив като река смях, долових нещо, от което краката ми се подкосиха и се свлякох на тревата – имаше в него нотки на ирония, които като нажежени иглички се забиваха под кожата ми.
И проклетото слънце, обгорило очите ми – разбира се, виновен съм, отново не съм пуснал щорите. Не мога да се скрия, знам, че пак ще трябва да осъществя вездесъщия сутрешен ритуал кафе-цигара-душ-миене на зъби-обличане-сресване-шофиране-паркиране. Добро утро-добро утро, как е-добре е, шегичка за здрасти, офф, айде да я почваме, че да я свършваме. Шефът гледа строго и мотивиращо от стъклената стена на офиса си, изглежда така, сякаш е в аквариум, истината е, че му се спи и, че това му е третото кафе. Кой знае коя жена е гонил и той снощи в съня си, и колко много е искал да остане с нея, да целува белите й рамене, да гледа прекрасните й очи, а не нашите сънливи мутри. Говори по телефона – кой ли пък му звъни толкова рано – и нежно погалва бюрото си. Даааа.
Днес е ден за отчети. Какво да отчета? Че ходя на работа, печеля пари, с тях си плащам сметките, помагам малко на родителите си, купувам подарък на любовницата си, водя я на ресторант и два пъти годишно ходя на почивка. Истина ли е – истина е, става ли за отчет – не. Признавам, превърнах живота си в ежедневие, от което печеля пари, с които си купувам ежедневие. Защо се смееше тази жена...
Писането на отчети не е кой знае каква работа, мога да я върша и в състояние на полусъзнание. И с останалите ми колеги е така, по тази причина по това време на годината в офиса е приятно, всички са потънали в някакъв полусън и по лицата им са изписани всякакви желания, мисли, емоции, идващи от вътрешните им светове и, познати вероятно само на сексуалните им партньори, а понякога са скрити и от тях. Мисля си какво знае моята приятелка за всички онези неща в мен, които остават тайна за кръговете от хора, в които се движа, живея, споделям и се дразня. Всъщност бих казал, че тя се интересува твърде малко от мен, иначе може би бих й споделял. Според нея човек трябва да обича себе си, но явно в сърцето й има твърде малко място, защото, докато обича себе си, не е в състояние да обича който и да било друг, включително и мен. Не бих казал, че и сексът помежду ни е кой знае какво изживяване, защото тя се вглъбява в себе си и изживява своите усещания, удоволствия и оргазми отделно от мен, а аз оставам сам с нея и преживяването ми е по-скоро за мастурбация в присъствието на друг човек, когото харесвам. И пак тези дюли, нацъфтели до безобразие... Кога ли пък в живота си съм виждал дюли! И жена в бяла роба, която желая до болка... Сладостно, тръпчиво, смазващо...
Шефът нещо ми говори, изобщо не съм видял кога е изплувал от аквариума и е дошъл до мен. Смее се, казва - ти май изобщо не ме чуваш. Извинявам се, обяснявам – потънал съм в работа. Пак се смее, казва – да, да, разбирам, такова време е. Приветлив човек. Познава той това време много добре и малко се страхува от него, защото не се знае какво може да изплува от дълбините на един или друг от нас. Преди няколко години едно момче изведнъж се зачерви, пусна нещо на принтера, грабна го, подписа го, влетя при шефа, хвърли листа в лицето му и му изкрещя, че не може повече да работи с мухльовци и клюкари, ръководени от плужек. Каза още – нищо не ви трогва, на вкаменелости приличате, очите ви са пусти, за всичко сте слепи, нима се мислите за хора, за Бога! След това взе една табуретка, строши витрината на аквариума, каза – напускам и почти тичешком се изнесе от офиса, като си забрави сакото на стола. Шефът беше прибелял като платно, гледа като хипнотизиран след него десетина минути, след това се покашля, обърна се към секретарката, каза й да поръча ново стъкло, а за останалите обяви половинчасова почивка. След два дни момчето се върна с угаснал поглед, каза тихо на шефа, че работата му трябва, защото издържа майка си и двете си сестри, че се извинява за поведението си и, че ще плати стъклото. Шефът разсеяно каза, че не помни за какво става въпрос, но, ако се повтори, ще е за последно. Оттогава, дойде ли времето на отчетите, той периодично минава по бюрата и ни заговаря за нещо си, подхвърля шегички или прави забележки, само и само да ни върне в реалността и да ни държи далеч от опасната зона.
Обедна почивка, не усещам какво ям, не чувам с кого говоря, всичко мирише на дюли, навсякъде се чува кръшен, вълнист, малко подигравателен смях, от който ме присвива стомаха, във всички очи виждам камшични удари, които се впиват в хълбоците и слабините ми. Приятелката ми се обажда, за да пита днес ли щяхме да ходим на театър или утре, казвам – другата седмица и не мога да се сетя коя беше тази жена и какво общо имам аз с нея.
Сядам зад бюрото, отварям някакви папки, сверявам някакви данни, някакви хора ми пишат в скайп и ме питат какво правя. Шефът идва за втори път при мен и ме пита не искам ли да си тръгна днес по-рано, ще довърша утре. Поглеждам го учудено и виждам в очите му страх. Разбирам, отишъл съм твърде далеч, твърде навътре, той не може да ме завърне, а не иска втора оставка, хвърлена в лицето му пред очите на целия персонал. Казвам добре, май наистина нещо не ми е добре, ставам, прибирам си нещата, тръгвам и с гърба си усещам как си отдъхва. Даа.
Влизам в тоалетната, наплисквам си лицето и се поглеждам в огледалото. Косите ми са разрошени, очите – мътни, лицето – зачервено. Седя и се гледам, и не разбирам – защо не съм на моята поляна, сред моите дървета, с моята жена. Какво е това място, на което дори не присъствам, защо се правя на някой, когото дори не познавам?
Свличам се на пода, гледам към огледалото, а там се е ширнала поляната с дюлевите дървета и тя е отметнала глава, шията й се белее сред розовите цветове, и се смее, смее, смее. И аз се разплаквам и хлипам като дете срещу нея, защото знам, че довечера пак ще спя сам с приятелката ми в студеното ни легло, че утре пак ще дойда да пиша отчети за неща, които не съм свършил и, че никога няма да посмея да вдигна проклетата табуретка и да счупя аквариума. Плача, а тя ми се подиграва и с пълно право.
Таки
А беше толкова хубава нощ. Сънувах цъфнали поляни и една жена в бяло с най-маслинените очи, с най-горещите устни, хладна в снежните си дрехи и в същото време страстна и лъстива. Криеше се между дърветата, между цветовете на дюлите, гонех я и целият треперех от страх, че мога да я стигна, защото с тази жена можех да преживея всичко, за което съм мечтал. Като омагьосан я следвах, чувствах се като малка полска мишка, която знае, че не побегне ли, ще намери смъртта си в змийските челюсти, но стои и се взира в очите на влечугото и краят й я блазни, защото няма по-красиви очи и по-примамливи обещания. И гонех я – все по-възбуден, все по-уплашен – а тя от време на време благоволяваше да ме погледне – погледи като камшични удари – пари, боли и е хубаво. А после тя се покатери на едно дърво и започна да ме замеря с цветовете му. Разтреперан се опитвах да ги хващам, но се изплъзваха между пръстите ми. Виждах краката й – бели, меки, прекрасни – почти можех да я докосна. Тогава й казах: „Слез! Толкова те искам, не искаш ли същото и ти!”. Тя се наведе леко, погледна ме и за свой ужас видях в очите й недоумение сред черен океан от страст и желание. После внезапно отметна глава назад и се разсмя – дълго, кръшно, с наслада и отдаване. И в този свеж, сочен, пенлив като река смях, долових нещо, от което краката ми се подкосиха и се свлякох на тревата – имаше в него нотки на ирония, които като нажежени иглички се забиваха под кожата ми.
И проклетото слънце, обгорило очите ми – разбира се, виновен съм, отново не съм пуснал щорите. Не мога да се скрия, знам, че пак ще трябва да осъществя вездесъщия сутрешен ритуал кафе-цигара-душ-миене на зъби-обличане-сресване-шофиране-паркиране. Добро утро-добро утро, как е-добре е, шегичка за здрасти, офф, айде да я почваме, че да я свършваме. Шефът гледа строго и мотивиращо от стъклената стена на офиса си, изглежда така, сякаш е в аквариум, истината е, че му се спи и, че това му е третото кафе. Кой знае коя жена е гонил и той снощи в съня си, и колко много е искал да остане с нея, да целува белите й рамене, да гледа прекрасните й очи, а не нашите сънливи мутри. Говори по телефона – кой ли пък му звъни толкова рано – и нежно погалва бюрото си. Даааа.
Днес е ден за отчети. Какво да отчета? Че ходя на работа, печеля пари, с тях си плащам сметките, помагам малко на родителите си, купувам подарък на любовницата си, водя я на ресторант и два пъти годишно ходя на почивка. Истина ли е – истина е, става ли за отчет – не. Признавам, превърнах живота си в ежедневие, от което печеля пари, с които си купувам ежедневие. Защо се смееше тази жена...
Писането на отчети не е кой знае каква работа, мога да я върша и в състояние на полусъзнание. И с останалите ми колеги е така, по тази причина по това време на годината в офиса е приятно, всички са потънали в някакъв полусън и по лицата им са изписани всякакви желания, мисли, емоции, идващи от вътрешните им светове и, познати вероятно само на сексуалните им партньори, а понякога са скрити и от тях. Мисля си какво знае моята приятелка за всички онези неща в мен, които остават тайна за кръговете от хора, в които се движа, живея, споделям и се дразня. Всъщност бих казал, че тя се интересува твърде малко от мен, иначе може би бих й споделял. Според нея човек трябва да обича себе си, но явно в сърцето й има твърде малко място, защото, докато обича себе си, не е в състояние да обича който и да било друг, включително и мен. Не бих казал, че и сексът помежду ни е кой знае какво изживяване, защото тя се вглъбява в себе си и изживява своите усещания, удоволствия и оргазми отделно от мен, а аз оставам сам с нея и преживяването ми е по-скоро за мастурбация в присъствието на друг човек, когото харесвам. И пак тези дюли, нацъфтели до безобразие... Кога ли пък в живота си съм виждал дюли! И жена в бяла роба, която желая до болка... Сладостно, тръпчиво, смазващо...
Шефът нещо ми говори, изобщо не съм видял кога е изплувал от аквариума и е дошъл до мен. Смее се, казва - ти май изобщо не ме чуваш. Извинявам се, обяснявам – потънал съм в работа. Пак се смее, казва – да, да, разбирам, такова време е. Приветлив човек. Познава той това време много добре и малко се страхува от него, защото не се знае какво може да изплува от дълбините на един или друг от нас. Преди няколко години едно момче изведнъж се зачерви, пусна нещо на принтера, грабна го, подписа го, влетя при шефа, хвърли листа в лицето му и му изкрещя, че не може повече да работи с мухльовци и клюкари, ръководени от плужек. Каза още – нищо не ви трогва, на вкаменелости приличате, очите ви са пусти, за всичко сте слепи, нима се мислите за хора, за Бога! След това взе една табуретка, строши витрината на аквариума, каза – напускам и почти тичешком се изнесе от офиса, като си забрави сакото на стола. Шефът беше прибелял като платно, гледа като хипнотизиран след него десетина минути, след това се покашля, обърна се към секретарката, каза й да поръча ново стъкло, а за останалите обяви половинчасова почивка. След два дни момчето се върна с угаснал поглед, каза тихо на шефа, че работата му трябва, защото издържа майка си и двете си сестри, че се извинява за поведението си и, че ще плати стъклото. Шефът разсеяно каза, че не помни за какво става въпрос, но, ако се повтори, ще е за последно. Оттогава, дойде ли времето на отчетите, той периодично минава по бюрата и ни заговаря за нещо си, подхвърля шегички или прави забележки, само и само да ни върне в реалността и да ни държи далеч от опасната зона.
Обедна почивка, не усещам какво ям, не чувам с кого говоря, всичко мирише на дюли, навсякъде се чува кръшен, вълнист, малко подигравателен смях, от който ме присвива стомаха, във всички очи виждам камшични удари, които се впиват в хълбоците и слабините ми. Приятелката ми се обажда, за да пита днес ли щяхме да ходим на театър или утре, казвам – другата седмица и не мога да се сетя коя беше тази жена и какво общо имам аз с нея.
Сядам зад бюрото, отварям някакви папки, сверявам някакви данни, някакви хора ми пишат в скайп и ме питат какво правя. Шефът идва за втори път при мен и ме пита не искам ли да си тръгна днес по-рано, ще довърша утре. Поглеждам го учудено и виждам в очите му страх. Разбирам, отишъл съм твърде далеч, твърде навътре, той не може да ме завърне, а не иска втора оставка, хвърлена в лицето му пред очите на целия персонал. Казвам добре, май наистина нещо не ми е добре, ставам, прибирам си нещата, тръгвам и с гърба си усещам как си отдъхва. Даа.
Влизам в тоалетната, наплисквам си лицето и се поглеждам в огледалото. Косите ми са разрошени, очите – мътни, лицето – зачервено. Седя и се гледам, и не разбирам – защо не съм на моята поляна, сред моите дървета, с моята жена. Какво е това място, на което дори не присъствам, защо се правя на някой, когото дори не познавам?
Свличам се на пода, гледам към огледалото, а там се е ширнала поляната с дюлевите дървета и тя е отметнала глава, шията й се белее сред розовите цветове, и се смее, смее, смее. И аз се разплаквам и хлипам като дете срещу нея, защото знам, че довечера пак ще спя сам с приятелката ми в студеното ни легло, че утре пак ще дойда да пиша отчети за неща, които не съм свършил и, че никога няма да посмея да вдигна проклетата табуретка и да счупя аквариума. Плача, а тя ми се подиграва и с пълно право.
Таки
Абонамент за:
Публикации (Atom)