Влакът

     Какво да ви кажа за себе си? Пътувам в претъпкани влакове, хора носят и товарят багажното с ненужни неща, главата ми се пълни с думи, нямам опция за изпразване. Не бях чувал за главоноги, не ме вълнува живота в Нова Зеландия, кон е просто дума – не съм яздил, знам само да събирам, изваждам, умножавам, деля.
     Събират се илюзии една до друга, опитвам се да ги извадя от себе си, те се умножават в следствие на това и не можем да се разделим... Тъжно. Присъствия, разговори, преливане от пусто в празно, дълги, протяжни теми – за сметка на това безсмислени, краткотрайни мигове на пълнота и осъзнатост. Обеди.
     Профучава моят претъпкан влак, тръгващ от точка А винаги в точен час. Знаем всички в него, че ще стигнем до точка В, но защо сме толкова убедени в това – не ми е ясно. Като се замисля – влаковете винаги тръгват отнякъде и ни обещават, че ще стигнат донякъде, че за някакво време ще преминат през някакво разстояние вместо нас, с нас, заради нас и ние си живеем с мисълта за живота си в някакъв бъдещ момент, отложен във времето и пространството. А истината е, че си стоим в една метална кутийка, която създава впечатление, че се движи.
     Понякога ми се струва, че този свят е създаден на майтап от някакъв доста хазартен бог, който се е хванал на бас с дявол знае кого, че може да се направи битие без да се влага кой знае колко мисъл и то да просъществува безпроблемно няколко века. И получило му се е – смятам, че просто му е бил добър ден.
     Прелези, разминавания, изчаквания, закъснения. Сменящи се картини пред очите. Ако се обърнеш, можеш да ги гледаш няколко секунди повече. Звукът от триещия се в метала въздух. Моят влак пътува към точка В и всички в купето говорят за точка В, но в главата ми се събуждат съмнения – ами ако оня майтапчия горе изобщо не е предвидил тя да съществува...
     И никой не смее да слезе от влака ми – на всички гари се качват хора, с тях вървят истории, карми, мисли, любови, трагедии, но никой не слиза. Вече е въпрос на чест, на любопитство, на упоритост, на волско търпение да се стигне до точка В, независимо къде и кога е тя. Толкова е претъпкано, че едва се диша, всеки е навлязъл във всеки, всеки обича и не може да понася всеки, металните кутии се поклащат, хората удрят тела едно в друго и историите, животите, съдбите им се сливат, преплитат, заличават, пренаписват.
     Хора по прозорците, хора в коридорите, хора в тоалетните. Всеки по свой начин е платил, за да пътува в моя влак, дори и тези, които нямат билети. Трудно ми е да ги обхвана с поглед, да ги обгърна с мисъл, да ги докосна с емоция. Ограничен съм в полезрение, виждам само тези, които са в купето ми, а и тях не винаги, понеже трябва да следя и сменящите се картини през прозореца.
     Чудя се докога ще чакам тази проклета точка В и защо ли просто не сляза на някоя гара и да си почина. Отговор нямам. Затова и оставам. Хора долавят моите колебания и започват да ме убеждават, че всичко това има смисъл. Кой ги е научил, че трябва да убеждават другите в неща, в които и те самите не вярват – не знам. Сигурно същите, които са учили и мен.
     Разбира се, появява се някой, който започва да изчислява нещата и обяснява, че всъщност до точка В остават точно еди колко си дни, нощи, часове, мигове, вдишвания, пролети, беритби, сенокоси. Всички сме му благодарни, защото така бъдещето ни започва да изглежда обозримо и възможно.
     Веднага след него се появява друг (все си мисля, че вървят в комплект), който пък ни разяснява, че не само ще стигнем до точка В, а и там ще е много хубаво, приятно, спокойно, тихо. Че там ще постигнем неща, които тук не сме в състояние, ще разберем смисли, които в този момент няма как и най-вече, ако правилно си изиграем картите, може да станем съвършени. Чувстваме как ни се напълват устите със слюнка при мисълта за цялата тази благодат, вяра ни изпълва до петите чак и вече сме готови да слезем и да бутаме внезапно спрелия влак, окрилени, силни и бленуващи подвизи.
     И влакът стои. И не мърда. И горещо. И се изнервяме. Рязък спад на търпението, вярата, ентусиазма. Ние сме готови да счупим прозореца. Ние искаме да говорим с машиниста. Ние искаме да НАБИЕМ машиниста. Ние планираме да застанем всички вкупом на едно място и да обърнем тъпия влак. Майтапчията горе се залива от смях. Ние го мразим.
     И така си пътуваме. Вярно, тоалетните се позадръстват и коридорите се поразмирисват. Е, появяват се хора да ни спасят. Отварят прозорци, правят течения, палят ароматни пръчици и свещици. Вярно, подпалват пердетата. Но пък благодарение на пожара се изявяват други хора, които го гасят. Свеж приток на герои. Благодарни сме им и ги черпим с каквото имаме. Така преживяват те известно време.
     Появява се подривен елемент. Той обяснява, че влакът има закъснение. Надига се вълна от негодувание. Като вижда дебелия край, той ни казва, че няма вина за това. Не му вярваме. Той привежда доказателства. Нямаме какво да кажем – съгласяваме се. Онзи, дето изчислява, ни обяснява точно колко ще се забавим. Разсъждаваме дали да не се отървем от оня със закъснението като го свалим на някоя гара.
     И така.
     Искаше ми се да правя секс с блондинката от другото купе, която така кръшно се смее. Исках също да напиша книга. Имах желание да отгледам някакво животинче – кученце може би. Много си мечтаех да се запозная и евентуално да побеседвам с един известен актьор, който ме караше да се разтрепервам с играта си и със самото си присъствие. И още няколко неща исках, но ги забравих. Някъде съм ги посял по пътя явно, а може и някой да ги е задигнал.
     Пътувахме дълго така и никой не осъзнаваше, че влакът е мой. Чудих се как е възможно това, при положение, че беше толкова очевидно. После се замислих дали не са прави. Постепенно осъзнах, че влакът е назаем. Че уж съм го спечелил от майтапчията на зарове, но в крайна сметка той ще си го вземе обратно рано или късно. Забравих да кажа, че освен майтапчия, той е и тарикат, както и, че никога не е капо. Много ми стана тъжно от тази констатация. Няколко гари по-късно го приех и ми поолекна. В крайна сметка за какво му е на човек влак завинаги. Нали рано или късно омръзва.
     Е, наближваме вече точка В. Всеки ден е така. Хората са развълнувани. Всяка сутрин е така. Кафето е най-вълнуващото питие за деня. Откакто свършиха захарта и сметаната, го гарнираме с надежда и се получава доста добър вкус.
     Иска ми се този проклет влак най-после да спре и някой с абсолютна убеденост да обяви, че това е точка В. Искам всички най-после да слязат и да млъкнат. Искам да се изкъпя, избръсна и преоблека. Искам да стъпя на земя, която не се люлее. Искам да стоя и да гледам дълго в една картина, която не се променя. Не желая да виждам машинист никога повече, не искам да треперя всеки път, когато се зададе кондуктор, независимо, че много добре знам и, че имам билет, и, че мога да си платя глобата, ако се наложи.
     Искам просто да се отпусна на тревата и да спя. И чернотата под клепачите ми да е единственото, което да виждам. И после всички хора да изчезнат, да спра да чувам променящия се ритъм на подрусващи се вагони, да седнем с майтапчията и спокойно да изиграем една игра на зарове.

Таки

Приказни

Приказни приказки мракът реди,
тихо ми шепне „Включи се и ти”.
Търся пролука, в която по план
и аз да разкажа за своя роман

Сънища, друмища, черни коси,
мрачни безумища, странни съдби.
Дълги глаголи, силни гърди,
празни гондоли, горящи очи.

Търсих, намерих, но нямаше как.
Даваха, взеха, подложиха крак.
Молиха, искаха, давах и не,
летях и почивах с обгорени криле.

Бурно празнувах, танцувах и пях,
огън жадувах – във огън изтлях.
Още се питах – още разбрах,
въпроси отгледах – въпроси посях.

Смело посрещах и горко се крих,
плаках и писах не един стих.
Късах и хвърлях, и вих през нощта,
пазих си дълго ненужни неща.

Дълго обичах, дълго мълчах,
дълго покривах очите със страх.
Мислех, че страдам…
                    Щастлива ли бях?
Получих живота, който желах...


Таки

Пепел от цигарите ми

     Запалвам цигара.Кристално ясно знам как ще се чувствам през следващите няколко минути.Толкова кристално, че предвидимостта ми дава усещане за всевластие.
     Огън, който генерирам с пръстите си, малък и краткотраен по мой избор-с него бих могла да превърна в пепел къщата си, книгите, дрехите, живота си.Помня как преди време бях подпалила косата на любимата си-пламъкът я превзе за секунди, а аз гледах парализирана и възхитена …Обичам акта на възпламеняване-огънят нежно докосва върха на цигарата ми и генерира процес-само моето вдишване му е нужно.
     Ароматът на току що запалена цигара е с нищо несравним-обожавам го от дете. Когато баща ми захвърляше кибритената клечка усещах във въздуха нещо екзотично и многообещаващо-мириса на зрелостта.Същата тази зрелост, която осигурява широки и постлани с цветя пътеки, тълпи от хора, които искат да се веселим заедно и копнеят за присъствието ми, много избори, винаги правилни и добри, чакат да протегна ръка да ги откъсна.Безкрайно щастие.И всесилие…
     Няколко секунди на ден, вдишвайки първия аромат на цигарата аз още вярвам в това, че щастието е пред мен и всеки миг ще похлопа на вратата ми, после ще ме грабне в мощните си прегръдки и ще ме отнесе далече.Годините изчезват с цялата болезнена истинност на преживяността си-баща ми е все така силен и независим, и зрял.Той може да ме заведе навсякъде и да ме обича повече от свободата си, повече от безбройните любовници, повече от морското дъно, от суетата и мълчанието…
     Всмуквам дима с овладяна сила -само аз зная колко имам нужда от него.Моите устни, моите пръсти, моята цигара.Минути самодостатъчност.Малък бял цилиндър в ръцете ми концентрира вселената -писалка, с която да опиша живота си, фалос, пред който да се поклоня, флейта, която да извика красивата музика на душата ми…
     И това замайване на главата-научното обяснение звучи непоклатимо логично, но не може да размие магията на сладкия световъртеж.Нито на болката.Докосвам филтъра само с устни и поемам въздух.Минути лекота.Онази лекота, която никога не изпитах от целувките на майка ми, защото ги нямаше-докосвания на безусловна любов и приемане, обещаващи вечност…
     Усещам как димът болезнено сладко пари дробовете ми-мисля си за уникалната смес от вещества, които природата е поставила в красивото тютюнево листо.Като зъл дух тази смес напуска кремираното му тяло и заживява собствен живот с отрицателен знак и едничка цел-моето унищожение.Позволявам и да навлезе в мен и осигурявам всички условия да ме погълне в сивата си аморфност.Парещото проникване ми дава надежди- димът е мое спасение, а аз – унищожител и жертва, защитник и предател, шанс и обреченост.Усещам как създавам цялата режисура на поредната битка между черното и бялото, използвайки за сцена собственото си тяло.Харесва ми да съм драматург.Харесва ми да съм сцена.И главен герой.И единствен…Дотегна ми да бъда статист в крупни продукции, неодушевен предмет в касови спектакли и втора цигулка в аматьорските постановки на любимите ми хора.
     Притискам жалкия филтър,обагрен с остатъци жар към хладната плоскост на пепелника-полагам безсилието си до безплътната пепел на надеждата и контрола.
     Една цигара гняв и болка.Една цигара сила и власт.
     Една цигара безвремие.

Еми

Плаша се

     Плаша се от сивата мъгла. Всичко поглъща. Нещата стават нереални и много близки до начина, по който ги виждам в сънищата си. Плаша се от тези реализирани фантазии, рязко придобили плът.
     Днес е такъв ден. Уж вчера всичко си беше съвсем естествено, а ето, сутринта се събудих и тя се беше простряла навсякъде. И не мога да тръгна. Не мога да навляза в света на сънищата си. Не и когато съм буден.
     Звъня на работа да предупредя, че ще закъснея. Не разбират. Защо? Не ми е добре. Пий хапче. Как да обясня, че няма хапче за това? Не, ще се оправя, просто ми трябва 1 час. Вече със сигурност ме мислят за наркоман. Питат дали ще излизам в болнични. Не, само ще закъснея с 1 час, после ще остана по до късно, но сега не мога. Само един час, за да се вдигне проклетата мъгла. Измърморват нещо и затварят.
     Не съм слабохарактерен. Опитах. Веднъж излязох, побеждавайки страха си и влачейки оловната топка в стомаха си. Затворих вратата и сякаш навлязох в някаква своя лична халюцинация. Бледи очертания на дървета. Размазани коли с размазани фарове. Хора, изникващи от нищото и потъващи пак там. Звуци отникъде. Миризми без обекти. Пристигнах на работа плувнал в пот. Отидох веднага в тоалетната, за да се наплискам с вода и по навик се погледнах в огледалото. Толкова се уплаших от дивия си поглед, че повърнах.
     И толкова по въпроса с преодоляването на страха. Станах негов гостоприемник, той се впи в мен и засмука от жизнените ми сокове. Ето защо на работа ме мислят за наркоман. И може да са прави донякъде. И ето защо колежката от счетоводството ме отбягва. Така че само фантазирам за нея и френетично зелените й очи – как потъвам в тях, докато потъвам в нея.
     Някога бях женен. Не разбрах защо се оженихме, но я обичах. Беше ни добре цели 5 години. После нещо се счупи в моята любима. Често ми казваше, че е нещастна, питах я защо и не знаеше. Как може да си нещастен и да не знаеш защо! Две години след като ме напусна разбрах как.
     Тя си тръгна след като много плака и страда. Не знаех как да й помогна и нищо не можах да направя. Тръгна си като обеща да бъдем приятели. Как можеш да бъдеш приятел с човек, по когото копнееш, който е стенал в екстаз, докато си го любил, който ти е причинил болка с това, че е оставил празнота в теб! Не сме приятели. Отбягваме се, когато се срещнем.
     Оттогава тъгата стана мой господар. Нищо силно, нищо драматично, просто тъга. Не знаех какво да правя с нея, затова й се подчиних. И заживяхме така. Сутрините, в които се събуждах без да съм плакал, станаха малки празници за мен. Какъв демон ме мъчеше нощем и сутрин си отиваше без следа, защо страдах нощем, а живеех изтръпнал денем – не знаех.
     Емигрирах в Интернет. Това безкрайно пространство, изпълнено с визуализирани фантазии, по някакъв начин успя да ме засмуче в себе си и останах там. Чатих си с кого ли не, играех онлайн игри до безпаметност, обстрелвах несъществуващи същества, печелех несъществуващи точки, които ми носеха несъществуващи предмети и сили. Но съществувах и това беше добре. Редях несъществуващи кулички от несъществуващи тухлички, които се самоунищожаваха, флиртувах с десетки руси и слаби жени – винаги руси, слаби, с големи гърди (как пък една не си призна колко тежи всъщност!) и дори веднъж правих виртуален секс. После дълго повръщах. Никаква полза, но все пак е нещо. Спрях да плача на сън, защото спрях да сънувам, а спрях да сънувам, защото почти спрях да спя. Жив бях и това беше добре.
     Хубавото от цялата работа беше, че се научих да правя сайтове. Светът, в който емигрирах, ми стана безинтересен, защото се превърна в нули и единици. И безкрайни, безкрайни думички и буквички. Всеки цвят – дума, всеки звук – дума, линия, плътност – малки думички, затворени в остри скоби. Но започнах да си изкарвам хляба с това, свършиха безкрайните заеми и в живота ми започна да се прокрадва идея за достойнство.
     Леглото, кафето, безкрайната цигара. Душът, косата, вратата, автобусът. Гадната смрад на прегорели хора, просмукана навсякъде. Офисът, компютърът, колежката, очите й, сочните й бедра. Сандвичът, кафето, безкрайната, безкрайна цигара. И аз в дома ми, сам, в леглото с моите невидими, неуловими демони, легнал, изтръпнал от безчувствения ден.
     Мократа възглавница.
     И сивата мъгла. Гадната сива мъгла и оловната топка, и примката – моят личен ад, благодарение на който съм жив и живея.


Таки

Преваля

Преваля.
И всичките ми сили,
притихнали и диви,
изригнаха със смях.

И плътно в дълбините,
в недрата на косите
в сърцето си се влях.


Поисках да танцувам,
на пръст да се преструвам,
поисках да летя.

И моите потоци
потекоха със скоци,
превърнах се в река.


Преплувах като риба
с нозе на самодива,
сред въглените спах.

Реших да се поскитам
и вятъра да питам
дали се проумях.


Преваля.
И всичките ми страсти
се пръснаха на части
и свиха си гнезда.

И глупавите думи
се свиха помежду ни,
и делтата преля.



Таки

Бесове

     Бесове. Плътни облаци се стелят, а спасение не се вижда отнийде. Дърпам се и потръпвам като кон на повод, нямам мира, нямам спиране. Нещо вътрешно и диво крещи и иска да излезе, и няма не, и няма прошка. Сух и горещ вятър в ноздрите ми носи мирис на пустиня, на кактуси и скрити под земята твари. Очните ми ябълки потръпват, не ме сдържа, трябва да препусна в нощта.
     Душата ми се е опънала като корда, дърпа и реже, и нищо не я интересува, освен това, което я гони, и бяга ли, бяга. Нямам посока, нямам цел, тичам като преследвано животно, а светът ме дебне от всякъде. Очите ми са пълни с ужас, а тялото ми се е превърнало в течен страх и само думкането на сърцето в гърлото ми напомня, че имам живи тъкани. Сякаш цялата съм въздух, сякаш пясъкът гори с писък в мен, а вода – никъде. Само ако можех да заплача, само ако можеха да се стекат реките и дивия хаос да се канализира в поток, но не. Ах, къде си загубих разума в това лудо бягане!
     Дюна след дюна, изглеждат големи, силни, стабилни, а се сриват безконтролно под нозете ми. Само аз и слънцето – горещото, неумолимото, изгарящото – сме свидетели на тази сцена в пустошта. И проклетото, изцъклено небе, носещо дъжд на благословените безумци, но не и на мен. Нямам вече сили, а не мога да спра, мисля, че просто в един момент ще се срина мъртва и вятърът ще навее пясък върху ми, докато се заличи всяка следа. Няма край.
     Търся в себе си гори, зори, пристанища, но са изчезнали. Границите са се срутили и бесовете ми са на свобода. Свърши хубавото време на контрол и киснене в делтите на топлите реки, свърши гушкането в меките поляни и тихите гори, свърши криенето в мъдрите камъни. Хаосът нахлу без предупреждение, без да моли, без да пита, така, както само той може – безапелационно, безконтролно, див, жив и безкраен. Всичко в него се съдържа и всичко от него започва. Граби и засипва, блъска и руши, поглъща те и вече не си ти. Превръщам се в хиляди души, които са били и ще бъдат – аз съм майки и дъщери, бащи и синове, голи старци и белобради новородени, убийци и светци, жрици и блудници. Живяла ли съм някога, знаела ли съм нещо, познавала ли съм някого? Всичко ли аз съм била и винаги ли в тази секунда? Никого ли не прегърнах, освен себе си, с никого ли не говорих? Никой ли не ме целуна, ничие ли тяло не крещя в екстаз до моето? Никого ли не ударих, никой ли не се разплака от жестокостта ми, освен мен? Нищо ли?
     Бесовете. Ах, как хубаво ви бях покрила! Как удобно скрих следите ви! Как прекрасно бях ви настанила в петзвездни хотели, в шармантни соарета, на коктейли и матинета, на яхти и круизи, в частни партита, пълни с алкохол, дрога и секс! Но не. Рано или късно всичко избива, делтите преливат, поляните и горите изгарят, камъните се разпадат на прах и виждаш бесните им очи, впити в теб, как те изгарят, как те викат, как заповядват и изискват, как те обземат. Ах, проклетите!
     Приливни вълни от пясък и гняв, прашни улици, диви ветрове, скърцащи песъчинки между зъбите, вкус на солено. Скитам побесняла и объркана по пътищата на безлюдните си градове, а там – нищо и нищо, само аз, а в мен – нищо. Пустотата се отразява в разширените ми зеници, нещо в мен примира от възторг, друго – от ужас. Устните - пресъхнали, а по гърба се стича пот и не знам какво правя там, само знам, че е мое. И за първи път нямам нужда да населвам градовете, да изучавам присъствията, да се сравнявам, да се възторгвам. Там, където всичко е пометено, си сам и това е истинно.
     Вече не помня хората, събитията, времето, нещата, които не стигат, самобичуването, топлите пазви, страха. Сякаш някакво огромно огледало се счупи, срути, разпадна и там останах – без цветове, без спомени. Знам само, че някога нещо е започнало и сега се случва. И нищо друго не ме интересува.
     Просто седя на прашния път и си поемам дъх.


Таки

Прибързано

     Прибързано започна деня. Светлината нахлу в клепачите ми стряскащо и безпардонно, не почука, не попита, а направо настоя. Отворих очи покорен и раздразнен, но нямаше какво да се направи – сънят беше прекъснат, денят беше започнал.
     А беше толкова хубава нощ. Сънувах цъфнали поляни и една жена в бяло с най-маслинените очи, с най-горещите устни, хладна в снежните си дрехи и в същото време страстна и лъстива. Криеше се между дърветата, между цветовете на дюлите, гонех я и целият треперех от страх, че мога да я стигна, защото с тази жена можех да преживея всичко, за което съм мечтал. Като омагьосан я следвах, чувствах се като малка полска мишка, която знае, че не побегне ли, ще намери смъртта си в змийските челюсти, но стои и се взира в очите на влечугото и краят й я блазни, защото няма по-красиви очи и по-примамливи обещания. И гонех я – все по-възбуден, все по-уплашен – а тя от време на време благоволяваше да ме погледне – погледи като камшични удари – пари, боли и е хубаво. А после тя се покатери на едно дърво и започна да ме замеря с цветовете му. Разтреперан се опитвах да ги хващам, но се изплъзваха между пръстите ми. Виждах краката й – бели, меки, прекрасни – почти можех да я докосна. Тогава й казах: „Слез! Толкова те искам, не искаш ли същото и ти!”. Тя се наведе леко, погледна ме и за свой ужас видях в очите й недоумение сред черен океан от страст и желание. После внезапно отметна глава назад и се разсмя – дълго, кръшно, с наслада и отдаване. И в този свеж, сочен, пенлив като река смях, долових нещо, от което краката ми се подкосиха и се свлякох на тревата – имаше в него нотки на ирония, които като нажежени иглички се забиваха под кожата ми.
     И проклетото слънце, обгорило очите ми – разбира се, виновен съм, отново не съм пуснал щорите. Не мога да се скрия, знам, че пак ще трябва да осъществя вездесъщия сутрешен ритуал кафе-цигара-душ-миене на зъби-обличане-сресване-шофиране-паркиране. Добро утро-добро утро, как е-добре е, шегичка за здрасти, офф, айде да я почваме, че да я свършваме. Шефът гледа строго и мотивиращо от стъклената стена на офиса си, изглежда така, сякаш е в аквариум, истината е, че му се спи и, че това му е третото кафе. Кой знае коя жена е гонил и той снощи в съня си, и колко много е искал да остане с нея, да целува белите й рамене, да гледа прекрасните й очи, а не нашите сънливи мутри. Говори по телефона – кой ли пък му звъни толкова рано – и нежно погалва бюрото си. Даааа.
     Днес е ден за отчети. Какво да отчета? Че ходя на работа, печеля пари, с тях си плащам сметките, помагам малко на родителите си, купувам подарък на любовницата си, водя я на ресторант и два пъти годишно ходя на почивка. Истина ли е – истина е, става ли за отчет – не. Признавам, превърнах живота си в ежедневие, от което печеля пари, с които си купувам ежедневие. Защо се смееше тази жена...
     Писането на отчети не е кой знае каква работа, мога да я върша и в състояние на полусъзнание. И с останалите ми колеги е така, по тази причина по това време на годината в офиса е приятно, всички са потънали в някакъв полусън и по лицата им са изписани всякакви желания, мисли, емоции, идващи от вътрешните им светове и, познати вероятно само на сексуалните им партньори, а понякога са скрити и от тях. Мисля си какво знае моята приятелка за всички онези неща в мен, които остават тайна за кръговете от хора, в които се движа, живея, споделям и се дразня. Всъщност бих казал, че тя се интересува твърде малко от мен, иначе може би бих й споделял. Според нея човек трябва да обича себе си, но явно в сърцето й има твърде малко място, защото, докато обича себе си, не е в състояние да обича който и да било друг, включително и мен. Не бих казал, че и сексът помежду ни е кой знае какво изживяване, защото тя се вглъбява в себе си и изживява своите усещания, удоволствия и оргазми отделно от мен, а аз оставам сам с нея и преживяването ми е по-скоро за мастурбация в присъствието на друг човек, когото харесвам. И пак тези дюли, нацъфтели до безобразие... Кога ли пък в живота си съм виждал дюли! И жена в бяла роба, която желая до болка... Сладостно, тръпчиво, смазващо...
     Шефът нещо ми говори, изобщо не съм видял кога е изплувал от аквариума и е дошъл до мен. Смее се, казва - ти май изобщо не ме чуваш. Извинявам се, обяснявам – потънал съм в работа. Пак се смее, казва – да, да, разбирам, такова време е. Приветлив човек. Познава той това време много добре и малко се страхува от него, защото не се знае какво може да изплува от дълбините на един или друг от нас. Преди няколко години едно момче изведнъж се зачерви, пусна нещо на принтера, грабна го, подписа го, влетя при шефа, хвърли листа в лицето му и му изкрещя, че не може повече да работи с мухльовци и клюкари, ръководени от плужек. Каза още – нищо не ви трогва, на вкаменелости приличате, очите ви са пусти, за всичко сте слепи, нима се мислите за хора, за Бога! След това взе една табуретка, строши витрината на аквариума, каза – напускам и почти тичешком се изнесе от офиса, като си забрави сакото на стола. Шефът беше прибелял като платно, гледа като хипнотизиран след него десетина минути, след това се покашля, обърна се към секретарката, каза й да поръча ново стъкло, а за останалите обяви половинчасова почивка. След два дни момчето се върна с угаснал поглед, каза тихо на шефа, че работата му трябва, защото издържа майка си и двете си сестри, че се извинява за поведението си и, че ще плати стъклото. Шефът разсеяно каза, че не помни за какво става въпрос, но, ако се повтори, ще е за последно. Оттогава, дойде ли времето на отчетите, той периодично минава по бюрата и ни заговаря за нещо си, подхвърля шегички или прави забележки, само и само да ни върне в реалността и да ни държи далеч от опасната зона.
     Обедна почивка, не усещам какво ям, не чувам с кого говоря, всичко мирише на дюли, навсякъде се чува кръшен, вълнист, малко подигравателен смях, от който ме присвива стомаха, във всички очи виждам камшични удари, които се впиват в хълбоците и слабините ми. Приятелката ми се обажда, за да пита днес ли щяхме да ходим на театър или утре, казвам – другата седмица и не мога да се сетя коя беше тази жена и какво общо имам аз с нея.
     Сядам зад бюрото, отварям някакви папки, сверявам някакви данни, някакви хора ми пишат в скайп и ме питат какво правя. Шефът идва за втори път при мен и ме пита не искам ли да си тръгна днес по-рано, ще довърша утре. Поглеждам го учудено и виждам в очите му страх. Разбирам, отишъл съм твърде далеч, твърде навътре, той не може да ме завърне, а не иска втора оставка, хвърлена в лицето му пред очите на целия персонал. Казвам добре, май наистина нещо не ми е добре, ставам, прибирам си нещата, тръгвам и с гърба си усещам как си отдъхва. Даа.
     Влизам в тоалетната, наплисквам си лицето и се поглеждам в огледалото. Косите ми са разрошени, очите – мътни, лицето – зачервено. Седя и се гледам, и не разбирам – защо не съм на моята поляна, сред моите дървета, с моята жена. Какво е това място, на което дори не присъствам, защо се правя на някой, когото дори не познавам?
     Свличам се на пода, гледам към огледалото, а там се е ширнала поляната с дюлевите дървета и тя е отметнала глава, шията й се белее сред розовите цветове, и се смее, смее, смее. И аз се разплаквам и хлипам като дете срещу нея, защото знам, че довечера пак ще спя сам с приятелката ми в студеното ни легло, че утре пак ще дойда да пиша отчети за неща, които не съм свършил и, че никога няма да посмея да вдигна проклетата табуретка и да счупя аквариума. Плача, а тя ми се подиграва и с пълно право.

Таки