Бавно

     Бавно лепя парченцата от изпокъсаната си душа. Плаши ме всеки порив на вятъра, който може да ми ги отнеме. Малко ми се виждат, по-малко от преди, по-малко от тези, които помня. Но може би не съм права, защото винаги съм виждала душата си като едно цяло и не ми е минавало през ум да си я представя на частици.
     Обичах вятъра някога. Тогава душата ми беше силна, волна, еластична, препълнена с емоционалност и драматизъм, и жадуваща за мигове на празнота. Тогава вятърът идваше като желан и викан гостенин, повяваше нежно и не спираше, докато не го усетя да мине през мен като през кух съд. Беше величествено усещане да бъдеш нищо и да се слееш с всичко. Помня тези изключителни мигове на интимност с природата, когато не я съзерцавах или проумявах, а бях част от нея – неразделна, неотменна, съвсем естествена и подразбираща се.
     Днес вятърът ме плаши. Душата ми се е смалила и разпокъсала, сякаш да се скрие, да се съхрани на части, лъчезарната ми слънчева душа посърна и посивя. Не знам къде са всичките парченца, търся ги, боря се за всяко едно. Когато намеря две пасващи си, настъпва малък празник, слепвам ги и гледам растящото й, нашарено от белези тяло. Възражда се надежда – тихо усмихната, трептяща, много лъжовна, но болезнено нужна. Тя живее до следващия порив на вятъра. Опитвам се да го проследя, да видя дали не отнася парченце душа и накъде, всяка вечер сънувам болката от тази раздяла.
     Вятърът помни, знае, че бяхме приятели, че танцувахме заедно и изпълнявахме наши си спонтанни ритуали. Като стар другар той вижда и щади. Рядко идва, а дойде ли се старае да не отвява. Обича тази, с която се е вихрил някога и иска пак да види цялата й същност. Идва, гали парченцата, побутва ги към моя пъзел, а след това тихо и бавно си тръгва, за да се разфучи от мъка и гняв зад следващия ъгъл. Разбирам го – и аз крещя с остатъците си от гняв същото, което той вие „Кой ми я отне! Кой и как посмя!“.
     Понякога ми се иска да му прошепна „Вей, отвей я цялата, пръсни я по всички краища и нека тази болка свърши!“. Но не го правя. Знам, че душата не умира и ще боли всяка частица по малко някъде, където е. И знам, че вятърът, моят любим другар, ще посърне от такава молба. А да посърне най-волното е най-страшно.
     Е, ще го кажа - опитах се да убия душата си. От гордост, от самоувереност, от грешно разбиране за сила. Всъщност това е, което не си признаваме с моя приятел. Аз съм човекът, на който сме гневни и двамата. Не говорим много по темата – аз, защото не съм в състояние да говоря, той, защото всичко може да ме разпилее. Намирам сили да се щадя, а той – някъде в себе си кротост, но истината е, че искам да ме обвини. Неговите думи едва ли биха били по-силни от моите. Представях си го хиляди пъти, отново и отново, жестоко се винях и бях неумолима. Исках някой друг да го направи, за да мога да се защитя най-после, да получа прошка и съчувствие, защото и най-коравото сърце щеше да се трогне от случилото се – всяко сърце, освен моето.
     Съшитата ми душа прошумолява, вслушвам се в нея напрегнато, но е толкова малка все още, че слухът ми не долавя това, което тя мълви. Галя я и я моля да повтори, пак шумоли тя като изсъхнала кожа и пак не разбирам. Ех, душо моя, докъде стигнахме с теб! Да не чувам най-верния си водач. Нима някой може да се движи при това положение!
     Ето защо седя на едно място и разказвам историята си с тайната надежда моят приятел вятърът да я чуе. Разказвам как се впуснах в игра с лица и събития, с условности и норми, които бяха далечни на моя свят. Чувствах се силна и непобедима, по тази причина станах невнимателна и несъхраняваща се, отнасях се с пренебрежение към умението на хората да нараняват, а на нормите да омаловажават и погубват духовността, сновях с гордо вдигната глава и завоювах нови и нови територии от тази немоя земя. Движех се с лекота между правилата, това ми даваше самочувствие на победител, призовавах света да ме ползва за пример, а ако не желае – да си живее както си ще, но да не ми се оплаква после. С лекота раздавах духовните си съкровища, трупани с труд, а в замяна получавах или също съкровища, или дрънкулки. С времето дрънкулките започнаха да стават повече. Помислих си, че светът обеднява, а всъщност обедняваше душата ми.
     После дойде денят, в който някакъв дребен човечец нагло се възползва от мен и ми се подигра. Не можах да противостоя. После втори и трети – все по-нагло, все по-показно, а аз мълчах свита и се давех в соковете на собствения си гняв. Малките хора реагираха различно – тържествуваха тихичко или просто се чувстваха добре от моето унижение – а гордостта биеше с чук в слепоочията ми и не можех да спя по цели нощи от това. Най-после си дадох сметка – малките хора бяха станали по-силни от мен. Плаках, виках, обвинявах и осъждах – без полза. Докато един ден не погледнах душата си и дъхът ми спря – малка, свита, проръфана по краищата, зарита с дрънкулки без стойност, задъхваща се и пропукана на десетки места. Сепнах се, сетих се, заоглеждах се за нещо, на което да се опра, да се оттласна, но нямаше – всичко подарих, всичко замених за глупости и безсмислици. Започнах да ровя из шарени мъниста, стъклени диаманти, счупени глинени парчетии, позеленели тенекийки, ръцете ми прокървиха, сърцето ми ги последва и това ми донесе ужасната утеха – сърцето ми още можеше да кърви, живо беше. Последваха дни и дни. Криех се и плачех. Не усещах тялото си. Търсех помощ отвън, но никой не откликна. Мислеха, че се шегувам – знаеха, че съм силна и можеща. Съзнанието ми се сви като бинокъл и търсеше само едно – сигурност, стабилност, база.
     И нямаше. Опитах всичко, на което ме бяха научили в детството. Силни мъже. Стабилна работа. Заплата, която идва на едно и също число от месеца, дори и да вали и гърми. Жилище. Осигуровки. Отлично образование. Всичко. И нямаше сигурност. Едно след друго заучените неща се сриваха като пясъчни замъци, изсушени от слънцето. Скалите се превръщаха в дим. Не разбирах. Не можеше да е вярно. Не бях съгласна. Отричах и намирах разумни, логични, оптимистични обяснения. Всичко бях готова да приема, освен реалността. Тя се превърна във враг. Борих се с нея всеки ден, всеки час, дори на сън. Не можех така лесно да дам илюзиите си – бяха ми като деца, бях ги хранила и отглеждала години наред, растяха пред очите ми, най-близките ми хора им се радваха от сърце, животът с тях беше ведър. Накрая реалността победи, разбира се. Много търпелива, несклонна на компромиси, силна. Всички илюзорни бази рухнаха, нямаше какво да ме държи за земята, но нямах и душа, за да полетя. Пръсна се една нощ от болката, от безпътицата, от липсата на творчество и вдъхновение.
     И ето ни двете в тихото безветрие, стоим, тя шумоли, а аз пришивам. Гали се в ръцете ми, топля я с дъха си, имаме много неща за казване, но още не можем. Тихите листа наоколо прошумоляват леко – приятелят ми се е върнал. Усмихвам се, показвам му – ръкоделието ми нараства, а бодовете стават все по-изкусни, по-уверени. С надежда ме облъхва, притварям очи с удоволствие, с благодарност. „Да знаеш – казвам на душата си – когато свършим с това, трябва да поемем нанякъде, а никой не ме е учил накъде. И ще трябва да разберем какво има отвъд сигурността, контрола и силата, а не съм сигурна какво има там и дали ще го понесем. На всичко бъди готова, защото няма при какво да се върнем!“ Душата ми прошумолява в съгласие – знае, ще го направи, само да я събера. И това е. Ако питате какво правя – стоя, обвита във вятър и шия душа.

Таки

Прощавай

     Прощавай. Обърни се. Погледни. Това е. Поговорихме, мълчахме. И май дотук... Прощавай – имаше начало, има край.
     Когато плакахме, ранени от стрелите си, когато си прощавахме в отмала, когато се обичахме притиснати и викахме, докато обвинявахме – тогава се обичахме. Когато се запалваха очите ни – като кремъци при среща, когато ръцете ти бяха убежище, когато думите ми налагаха с мехлем раните ти – тогава се обичахме. Когато чуваше какво говоря, когато те разбирах без да промълвиш, когато думите ни бяха мостове, а не стени – тогава се обичахме.
     Сега мълчим изтръпнали, във тишината няма неизказано – само тихо, празно място помежду ни. Обичаме ли се? Пространствата са по-големи с времето, не приближаваме, не ставаме едно, притихнал всеки се е свил в гнездото си и ближе раните от стари наши битки. Обичаме ли се? Протягаме ръце един към друг, погалваме мъглата и се дърпаме – ние сме стари воини, знаем – там боли, не бива да се пипа, ще опари. Обичаме ли се?
     Понякога говорим и дори си повтаряме думи от тогава. Те вече нямат същата подплата - не са болезнени, не са възпламеняващи, не са любовни – но ги познаваме и са ни мили като стари черно-бели пожълтели снимки. Разлистваме албумчето на любовта си – и виж, останали са само усмивките, останалото избледнява с времето. Радваме се – че е било, че се е случило на нас, че сме участвали. И тук са всичките ни изгреви, всичките лениви обеди, всичките горещи вечери. Първата целувка, първият ни танц, първото цвете, което открадна от света за мен, първата разголена плът, първата закачка и всеки първи път, когато сме заспивали един до друг като за последно. Било е въпреки всички неразбирания, въпреки всяка дума, казана накриво, въпреки чутото, въпреки изплаканото – истина е било, любов е било.
Сега сме спрели в полумрака и се оглеждаме.

Таки

Тъкмо така

     Тъкмо така – тихо приплъзваш очи покрай мене. Тъкмо така – боиш се да видиш, че аз съм това. Тъкмо такава – косите ми - къси, очите – горещи. Тъкмо толкова – минута ти трябва, две, сбираш дързост, кураж, безразсъдство. Тъкмо ти – защото знам, че не ме дириш за пръв път. Тъкмо тук – в кафето, в градината, в офиса, в нищото – просто присъстваме. Тъкмо ние – защото има и други, а може би не.
     Ако се пресегна, ще пипна тъкмо твойто лице – мечтано, желано, сънувано, искано. Ще видя очите ти, тъмните, с дългите мигли, дълбоките – ако посмея да вдигна очи. Само обувките виждам – не стари, но прашни – колко път извървя, за да стигнеш до мен?
     Тъкмо да спре сърцето ми - отчаяно, уплашено, в нетърпение, удавено в плач - и ти проговаряш. Казваш „Прощавайте...”. Прощавам – нали сме си близки. Нали теб прегръщах насън. Нали теб фантазирах в задъхани мигове. Нали на твоето рамо съм плакала. Какво от това, че до днес нямаше плът...
Виждам как се боиш, но как бързо мъжът взима връх, осезаемо, как дръзко започва разговор, как се замъгляват очите ти и заглъхват ушите ти от залелия ги адреналин. Вълнуващо е, повярвай ми, да виждам как в мигове възмъжаваш пред очите ми – не непознат, не приятел, не сън, а мъж – в плът, в сила, с тръпчив мирис на тестостерон.
     Как да съм момиче при това положение, как да въртя плитки с пръст и безпомощно да скромнича – жената в мен вдига огнени очи и ги впива в твоите - безизборно. И край. Това беше, това е, всичко се сля, всичко утихна, примряхме в екстаза на първия поглед и останахме там...


Таки