Парещи страници под пръстите ми, тъжни букви, бодливи редове. Плачат ръцете ми, плачат косите ми, тъжно втечнени очи. Пиша последно писмо, пиша го и умирам, умирам, а спасение не усещам, пиша го и цяла се изливам в него.
Помня времето, когато той държеше лицето ми в шепи, сякаш бокал, от който пиеше целувките ми, сякаш чаша, в която изливаше нежност и ласки.
Помня как гледах очите му – топли, разнежени, плуващи в нега. Сякаш цялата се отразявах в тях, сякаш там само чувствах дом и убежище, само неговите очи, само те, само…
Помня гласът му – дълбок, дрезгав на моменти – от всички цигари, които изпушихме заедно и насаме, от викане и убеждаване, от внезапно връхлетяла го страст…
Помня как ме взимаше в прегръдките си – силни, големи мъжки ръце, в които цялата се губех и примирах. Нямаше друго място, където да искам да бъда, да остана, да живея – само в тези ръце, които ме обичаха, галеха, бранеха, искаха…
Разпилявах косите си по гърдите му и там спях. Всяка вечер той гонеше страховете ми като ми обещаваше, че ще ме обича и утре, че пак притисната в него ще се събудя, че първо него ще видят помътнелите ми, още неотърсени от съня очи. Заспивах отмаляла и влюбена, и беше приказка, и беше истина.
А в ъгълчетата на душата ми се беше сгушил страх – болезнен, лепкав, задушаващ – че всяко начало си има край, че не може, че не заслужавам, че ще се срине кибритената ми кула, че всъщност е друго, че недовиждам, че ще се проваля, че ще разваля всичко…
Но той се смееше и страхът се пръскаше на малки парченца, прегръщаше ме и се отмиваше всичко, шепнеше тихо в ухото ми неща, от които любов се разливаше по цялото ми тяло и имах чувството, че ще се влея в него без остатък, че цяла ще изгоря, ще го обгърна като лава и така ще си остана завинаги…
Понякога плъзваше пръст по дланта ми и там чертаеше общото ни бъдеще. Кожата ми го обичаше и му отговаряше винаги. Усещах мравучкане по тънките линии, вплитащи се една в друга, а той говореше, говореше, усмихваше ми се и пак говореше. Аз му задавах всеки път едни и същи въпроси, той ми отговаряше всеки път едно и също и така прекарвахме време, омагьосани от общия ни ритуал.
Друг път сядахме в някое кафене на самата улица, гледахме хората и се опитвахме да си представим кои са, какви са, с какво се занимават, какви са мечтите им. После се смеехме на приумиците си, а след това дълго се целувахме…
Сутрин си разказвахме сънищата си, сякаш уплашени, че има някакво пространство, което обитаваме, без да сме заедно. Искахме да се докосваме дори в несъзнаваните си моменти, обещавахме си следващият път да се срещнем на една наша си сънувана улица на ъгъла под една лампа с бледооранжева светлина. Питах го – а как ще се познаем? Той отговаряше – винаги, навсякъде ще те позная. Но това е сън; какво, ако все пак не успееш – настоявах аз. Ще успея – усмихваше се той и аз си мислех, че съм готова изобщо да не спя, само и само да съм с него…
А после...
После и други жени започнаха да се отразяват в очите на любимия ми. Гонех ги, пъдех ги оттам, от моя оазис, от моята обетована земя. Той галеше косите ми и казваше, че си въобразявам, че съм единствена, че други няма. Но аз се мятах нощем върху гърдите му, измъчвана от болезнени сцени, кошмарни сънища наяве, гризящи съмнения. Сутрин той целуваше мокрите ми слепоочия, гледаше тревожно зачервените ми очи и питаше – какво да направя, за да те успокоя, как да ти докажа, че грешиш, не виждаш ли, че те обичам, не виждаш ли, че за теб живея. Обичах тези думи, тях чаках отчаяна в нощите – като спасение, като пристан, като залог, че всичко пак ще е наред...
И тогава...
Тогава дойде истинската ми съперница – корава, неумолима, взискателна. Любимият ми започна нова работа и тя ми го отне. Ту се връщаше щастлив у дома със светнало лице, ту смазан от умора, но удовлетворен, ту гневен и беснеещ, но никога – равнодушен. Тя бавно и постепенно го завзе, навлизайки с времето във всичките ни навици, ритуали и интимни територии. Сутрин той ставаше по-рано и по тази причина намирах главата си положена на възглавницата, а не на бялата му кожа, ухаеща на окосена трева. В съботните и неделните дни тя го викаше при себе си, като с коварството на покварена жена измисляше важни, сериозни, спешни причини и той се втурваше към нея – притеснен, възбуден, поласкан. Обещаваше ми – другата седмица. Вратата се затръшваше след него, чувах забързаните му леки, отдалечаващи се стъпки и се сривах на пода да оплаквам липсата му. Аааааах, как викаше сърцето ми, как плачеше, как виеше, как исках да го разкъсам, дано спре тази болка!
Не можех да се боря с нея. Молих го, заклевах го в името на любовта ни да приключи и да се върне при мен. Изтъкваше логични, много разумни причини да остане още малко. Но аз познавах очите му и виждах там, че тя го привлича неудържимо и той няма власт над това. Отвръщаше поглед. Плачех.
Казваше – недей, казваше, че го боли, казваше, че това е просто работа. И двамата знаехме, че не е така. Чувствах как се сривам, всичко беше станал той за мен и сега, отнемайки ми себе си, взимаше и целия ми свят.
После… всичко стана грубо и безпощадно. Нямаше го по цели дни, понякога и нощи. С времето тя се превърна и в негова любовница. Болезнено ревнувах, студеното ми, самотно легло стана уред за изтезание. Имаше сутрини, в които той се прибираше с екзалтирано изражение на лицето, събуждаше ме с кафе в ръка, плъзваше длан по тялото ми и искаше да се любим. Жадна за нежността му откликвах, отдавах му тялото си, беше прекрасно, беше както преди и в най-хубавия момент звънваше телефона. Разплакана го молех – не вдигай – но той не можеше да й отказва нищо. Смутено я лъжеше, че тъкмо си е легнал, че има нужда поне 2-3 часа да поспи, не смееше да й каже, че ме е докосвал, защото знаеше, че скъпо ще плати за това.
Един ден се събудих и осъзнах, че не съм го виждала от седмица. Че не съм го докосвала от 10 дни. Че не сме говорили от 2 денонощия. Че не съм се усмихвала от близо месец. Калъфката на възглавницата ми беше мокра – бях плакала на сън.
Прониза ме болка и с нея осъзнах – моят рицар, моят любим, моят трубадур вече принадлежеше на друга. Нея защитаваше, нея обичаше, тя беше неговата муза. Аз не можех да си го върна, не, защото тя ме превъзхождаше с нещо, а защото той не искаше това. Загубих всяка почва под краката си, изтръпнах, срутих се и цял ден събирах парченца от себе си.
Мислех, че ще е вечно, надявах се, че ще е завинаги. Нарекох се глупачка и наивница. Обвиних се, че съм му повярвала, че не съм послушала страха си, майка си, приятелите си, които завистливо ми предричаха края на тази връзка и от месеци ликуваха в сърцата си със съчувствени физиономии. Самосъжалявах се. Обадих се на всичките си близки и така се самобичувах. Те ми казаха, че са ме предупредили, сякаш не знаех това. После ми казаха, че съжаляват, сякаш щях да го повярвам. След това ми казаха да съм силна и, че това ще отмине, сякаш ставаше дума за грип.
След стотната цигара реших – ще събера малкото, което ми остана от себе си и ще си тръгна от живота му – и без това отдавна той ме беше изтикал в най-отдалеченото му ъгълче и ме държеше там от съжаление. Тъй като напоследък всеки наш разговор се превръщаше в скандал, от един момент нататък той обяви, че му е неприятно да говори с мен и спря да го прави. Затова се почудих какво да сторя – все пак не можех да си тръгна без да се сбогуваме след цялото това време и всичко преживяно заедно. Но знаех, че за пореден път ще ми затвори телефона и после ще получа съобщение, че е много зает и ще говорим по-късно.
Затова реших да му напиша писмо.
Взех лист и започнах. Описах всичко, което се случи, от моя гледна точка. Смачках го и го хвърлих – той знаеше това. Втори лист. През сълзи разказах за всичко, което почувствах през цялото време, докато бяхме заедно. Хвърлих и него – хиляди пъти бях го обяснявала. Поседях, заслушана в тишината и ударите на сърцето си, станах, събрах багажа си и седнах отново пред белия лист. Написах „Тръгвам си”. Хвърлих го – беше очевидно. Взех нещата си и потеглих.
Шофирах, а объркани мисли бушуваха в главата ми. Спрях на един светофар и, гледайки разцъфналото алено, внезапно си спомних как той използваше всяко спиране на червено, за да ме целува. Как бях дете, когато ме взе в любимите прегръдки, и израстнах там – обичана, желана, лъгана, пренебрегвана. Как се научих да обичам тялото си, защото го обичаше той, да харесвам себе си, защото ме харесваше той, да се ценя, както той ме ценеше. Не знаех до този момент какво е да си щастлив, какво е да даваш, какво е да бъдеш отхвърлен, как се оцелява, когато някой вземе целия ти свят. Предстоеше ми да уча още. Стресна ме хор от разгневени клаксони.
Потеглих, завих обратно, върнах се в празния дом и написах бележка „Довиждане! Благодаря за любовта!”.
Таки
