Тъкмо така – тихо приплъзваш очи покрай мене. Тъкмо така – боиш се да видиш, че аз съм това. Тъкмо такава – косите ми - къси, очите – горещи. Тъкмо толкова – минута ти трябва, две, сбираш дързост, кураж, безразсъдство. Тъкмо ти – защото знам, че не ме дириш за пръв път. Тъкмо тук – в кафето, в градината, в офиса, в нищото – просто присъстваме. Тъкмо ние – защото има и други, а може би не.
Ако се пресегна, ще пипна тъкмо твойто лице – мечтано, желано, сънувано, искано. Ще видя очите ти, тъмните, с дългите мигли, дълбоките – ако посмея да вдигна очи. Само обувките виждам – не стари, но прашни – колко път извървя, за да стигнеш до мен?
Тъкмо да спре сърцето ми - отчаяно, уплашено, в нетърпение, удавено в плач - и ти проговаряш. Казваш „Прощавайте...”. Прощавам – нали сме си близки. Нали теб прегръщах насън. Нали теб фантазирах в задъхани мигове. Нали на твоето рамо съм плакала. Какво от това, че до днес нямаше плът...
Виждам как се боиш, но как бързо мъжът взима връх, осезаемо, как дръзко започва разговор, как се замъгляват очите ти и заглъхват ушите ти от залелия ги адреналин. Вълнуващо е, повярвай ми, да виждам как в мигове възмъжаваш пред очите ми – не непознат, не приятел, не сън, а мъж – в плът, в сила, с тръпчив мирис на тестостерон.
Как да съм момиче при това положение, как да въртя плитки с пръст и безпомощно да скромнича – жената в мен вдига огнени очи и ги впива в твоите - безизборно. И край. Това беше, това е, всичко се сля, всичко утихна, примряхме в екстаза на първия поглед и останахме там...
Таки
