Прощавай. Обърни се. Погледни. Това е. Поговорихме, мълчахме. И май дотук... Прощавай – имаше начало, има край.
Когато плакахме, ранени от стрелите си, когато си прощавахме в отмала, когато се обичахме притиснати и викахме, докато обвинявахме – тогава се обичахме. Когато се запалваха очите ни – като кремъци при среща, когато ръцете ти бяха убежище, когато думите ми налагаха с мехлем раните ти – тогава се обичахме. Когато чуваше какво говоря, когато те разбирах без да промълвиш, когато думите ни бяха мостове, а не стени – тогава се обичахме.
Сега мълчим изтръпнали, във тишината няма неизказано – само тихо, празно място помежду ни. Обичаме ли се? Пространствата са по-големи с времето, не приближаваме, не ставаме едно, притихнал всеки се е свил в гнездото си и ближе раните от стари наши битки. Обичаме ли се? Протягаме ръце един към друг, погалваме мъглата и се дърпаме – ние сме стари воини, знаем – там боли, не бива да се пипа, ще опари. Обичаме ли се?
Понякога говорим и дори си повтаряме думи от тогава. Те вече нямат същата подплата - не са болезнени, не са възпламеняващи, не са любовни – но ги познаваме и са ни мили като стари черно-бели пожълтели снимки. Разлистваме албумчето на любовта си – и виж, останали са само усмивките, останалото избледнява с времето. Радваме се – че е било, че се е случило на нас, че сме участвали. И тук са всичките ни изгреви, всичките лениви обеди, всичките горещи вечери. Първата целувка, първият ни танц, първото цвете, което открадна от света за мен, първата разголена плът, първата закачка и всеки първи път, когато сме заспивали един до друг като за последно. Било е въпреки всички неразбирания, въпреки всяка дума, казана накриво, въпреки чутото, въпреки изплаканото – истина е било, любов е било.
Сега сме спрели в полумрака и се оглеждаме.
Таки
