Навън мараня, спуснала се над целия град. Не толкова мъгла, колкото трептене от напрегнато взиране – аз в живота и живота - в мен. Понякога се гледаме така, като каубои, в очакване кой пръв ще посегне към кобура. Всичко е игра, разбира се, никой от нас не умира, но обичаме да се закачаме така. Понякога той ми поднася някакво дребно, но шумно безумие, което изглежда като огромно и безизходно Вавилонско стълпотворение. Правилата на играта изискват да се скитам объркано и безизходно из него, да се губя и намирам, да се подвеждам по хорски ориентации, докато всичко замре. Тогава идва живота в изискан шутовски костюм и триумфално ми поднася огромен десерт, розов и претруфен, с всичко по него – толкова всичко, че ти се отщява да го ядеш. И все пак си гризваш от възпитание, а после лягаш и спиш, спиш, спиш. Удовлетворен. Спокоен.
Друга любима игра на нас двамата е на ядец. В някои среди е известна още като „прецакай другарче“. Правим се, че не се интересуваме един от друг. Крием кокалчетата в ръцете си, а ръцете – зад гърбовете. Държим се мило, по-мило от обичайното, лицемерно мило. На моменти имитираме английско възпитание – каним се на чай и ядем омразните ни сандвичи с краставица. Крием се по ъглите, залагаме си капани. Кроим планове, опъваме тънки месини, в които другия да се спъне. Понякога даже си подхвърляме – как върви, получава ли ти се. И смях. Караме така известно време, докато играта достигне точката, след която започва рутина. Тогава някой се оставя да бъде прецакан. Театрално се покланя и казва „Туше!“. После уморено търкаме очи и отиваме в отсрещната кръчма да се почерпим за добрата игра. И там надвикваме пияните компании, звъна на чаши и спортните коментатори, обсъждаме ходовете си и се смеем на грешките. Понякога се разплакваме накрая и си тръгваме прегърнати, а друг път си допиваме последните чаши в тишина и се разделяме делово. Удовлетворени. Малко уморени.
Има периоди, в които обсъждаме нещата позитивно. Кроим планове. Рисуваме картини. Разсъждаваме какво е бъдеще и дали е по-добре да се живее в настоящето. Конструираме часовници. На мен обикновено не ми се получава, защото не схващам времето. Той се справя по-добре, понеже умее да имитира нещата. Казвам му, че е прекрасен. Той се смее и казва – днес да. После си обличаме най-хубавите дрехи, по възможност нови, ако нямаме – най-дълго необличаните – избираме си път и тръгваме по него. Докато вървим, отвреме навреме си говорим. Аз обикновено защитавам позицията, че човек трябва да се учи да стреля с лък, но той е на мнение, че и карането на мотор е същото. Не го разбирам и не се съгласявам, но го изслушвам с внимание. Спираме, когато моите обувки се изтъркат. Имаме негласно споразумение, че случи ли се това, този път е извървян. Намираме си удобно място с добър изглед към пътя, взимаме си нещо вкусно за ядене, гледаме извървяното и пишем – аз – какво ми се е случило, той – незнайно какво. После аз чета и обсъждаме. Удовлетворени. Сити.
Има дни, в които се събуждам, а той ми е приготвил дълбока вода. Ставам и хлътвам в нея. Малко мръсни са тези му номера, защото не предупреждава. И защото знае, че не обичам да се мокря. Мислите ми стават дълбоки и протяжни, от време на време хлъзгави, често напоителни, по лицето ми пробягват вълни. Случва се да ми се иска да пиша в такива моменти, но водата изтрива всичко и затова се налага да му диктувам. От своя страна той смята, че е добре да записва продиктуваното в сънищата ми. Когато му дойде времето, ще си ги спомниш – казва. Понякога си спомням, а друг път – не. Е, тези моменти, за щастие, не продължават дотам дълго. Когато запише новите сюжети за сънищата ми, животът ме измъква от водната яма за косите и аз се хвърлям към първата дебела мека хавлия, за да се изсуша. Увивам се като пашкул в нея и чакам тя да изсмуче всяка капка от преживяното. Притварям очи и топло мъркам. Удовлетворена.
Тази сутрин се събудих, а животът вече беше там. Стоеше и ме гледаше, а очите му бяха огледало. Имаш ли планове за мен? – попитах. А ти имаш ли планове за мен? – отговори. Какво да правя с теб оттук насетне? – попитах. А аз какво да правя с теб? – отговори. Искам да бъда щастлива! – възкликнах. И аз искам да бъда щастлив – отговори. О, я стига с тези евтини номера! – раздразнено скочих аз и преминах отвъд огледалото. Именно, стига вече – засмя се огледалото зад гърба ми.
Таки
