Не обичам да ходя на работа. Преди време - да. Тогава още си обичах професията и тя ме радваше. Поставях си цели, стремях се към по-високи резултати, чувствах се вдъхновена и силна, летях на крилете на ентусиазма си. Работата ми беше част от мен и примирах в ръцете й, а вечер, когато се прибирах изтощена, заспивах сладко омагьосана от неповторимото усещане за това, че съм на точното място в точното време и върша точното нещо.
Цял живот бях мечтала за това. Когато отидох да следвам висшето си образование, записах само една специалност, защото нямах друго желание, освен да се занимавам с деца, да ги виждам как растат и се развиват, и да им помагам с радост и вдъхновение да откриват пътя си сред безкрайните социални норми за полезност и възпитаност. Чувствах го като призвание и с тази идея се потапях в нови и нови книги, учебници, лекции, упражнения, разговори със случайно срещнати хора. Търсех знаци навсякъде, защото ме бяха учили, че ги има и, което е по-интересното, ги намирах.
Не разбрах какво се случи с това висше образование. Беше като пиеса, която всичките ти приятели са гледали и са ти препоръчали, а ти отиваш и с ужас откриваш, че е безсмислена до степен на абсурдност. И, свит, се чудиш дали ти си глупав и ампутиран изцяло и безвъзвратно от проницателност или целият свят е полудял и се чувства готов да ти бъде учител. Реших, че ще завърша започнатото и ще получа диплома, за да имам формалното право да работя, а след това ще продължа по собствения си път. Така и направих.
Тогава започна голямото оране на нивата. Започнах работа в училище, което не беше наясно с моите мечти, но беше готово да прегърне всяка една от тях. Няма по-голяма радост и по-голям ад от това. Защото мечтите ми бяха големи. Не знаех това, защото, когато последно ги оставих на прага на университета с уговорката да си ги взема, когато завърша, те бяха малки, нежни и плахи мечти в ранна тийнейджърска възраст. Нямах представа, че са порастнали толкова с времето, че са се разширили, някои дори – размножили, че са станали силни и безпощадни в желанието си да летят и покоряват върхове. И аз нямах друг избор, освен да ги прегърна и да полетя на тези могъщи криле, но бях твърде малка в сравнение с тях. Наложи се да израствам бързо, защото разчитаха на мен да ги осъществявам, а, както знаем, прекалено бързото израстване оставя болезнени белези. Но аз знаех за какво плащам и го направих с радост, защото си струваше.
После мечтите започнаха да раждат реалности. А реалността е най-независимото нещо на този свят. И моите реалности започнаха да живеят собствен живот, а аз се стараех да се вписвам в него, защото ги обичах и можех, но не исках да живея без тях. Постепенно станах пленник на собствената си любов към този паралелен свят и това ми харесваше. Имаше много красота в него – моята красота, той беше пълен с предизвикателство – точно толкова, колкото исках, радост ме обземаше всеки път, когато се замислех за него.
И така осъществих всичките си мечти. Всичките до една, защото училището ме обгръщаше сигурно и стабилно, и ми казваше да творя без да се страхувам, и ми даваше сила, когато нямах, и ентусиазъм, когато случайно ми свършеше, и внимание, когато реалностите ми ме изоставяха. Бях глупава и не разбирах, че като осъществявам мечтите си, всъщност ги убивам. Оплетена в цяла мрежа от възторзи, сладки притеснения, неотложни задачи и личностни развития, не виждах мъртвите им тела, подмятани от вятъра. До деня, в който ги потърсих и ги нямаше.
Уплаших се, защото знаех, че те са моят етер. Знаех, че са невидимата паяжина, от която е направена най-виталната част от душата ми. Огледах се и разбрах – нямах никакви мечти, само реалности. Реалността е твърдо и независимо нещо, докато мечтата е нежна и има нужда от някой да я осъществи. Никой нямаше нужда от мен.
Замрях. Не знаех какво да правя. Всичко, което умеех, беше да реализирам и да давам плът, а сега нямаше на какво. Бях ненужна. Бях безполезна. Душата ми беше застинала в някакво тъпо равновесно състояние и не искаше да диша, нито да твори, нито да се движи. Беше успяла някак си да се впише в реалностите, а не й беше там мястото. И просто съществуваше без да живее. Погледнах фактите в очите. Моята красива, витална, слънчева душа беше закърняла.
Заживях на автопилот. Подхранвах това, което имах, при все, че вече не го исках. Но нямах друго, а човек за нещо трябва да живее. Започнах да търся нови предизвикателства. Нямаше.
Силното стабилно училище се превърна в мой мъчител. То продължаваше да ме прегръща и да ми обещава, че ще направи всичко, което пожелая. Но нищо не желаех. А то ми казваше, че ми вярва, че ще се досетя и ме гледаше с очакващи очи. Отвръщах поглед.
Отново четох книги, отново слушах хората. Казваха, че съм умна, красива, харизматична. И още няколко модерни думички, които забравих. А аз се вглеждах всеки път в душата си и я виждах примряла и застинала, сякаш в несвяст, сякаш в кома, да простенва тихо насън. И за какво ми е да съм красива, умна и способна, щом най-красивото в мен изстина? Вегетирах.
После един ден слънцето пак изгря и аз се събудих с нова надежда. Тя дойде от вятъра, от полюшващите се листа, от светлите петна по тротоара, от пухчетата на тополите, оплетени в косите ми. Внезапно в мене нещо се разплете и осъзнах, че всичко наоколо са осъществени блянове на някакъв бог, който е мечтал за свободни взаимновплетени и взаимнотворящи се същества. Заслушах се във вятъра, листата, светлите петна и пухчетата, и чух как всяко едно живее, осъществява мечтите си и с тях умира.
А аз бях жива.
Душата ми се изправи бавно от вдървената зародишна поза, изпъна се и блесна като тетива. Зашеметена я последвах. И тя ме поведе по широкия пък на слънчевите изгреви и залези, показа ми света, пълен с души, излъчващи в пространството мечтите си, копнежите си, болките и разочарованията си. Нежни души, силни души, красиви души, уродливи души. Беше изумително.
Вървях след нея и отново се появи онова прелестно чувство за синтез на правилното място, време и дейност. И тогава си спомних най-голямата и най-старата си мечта. Тя се появи веднага след като изплаках ужасено в студените ръце на акушерката. Пожелах си винаги да следвам душата си, защото тя е най-истинското мое нещо. Прегърнах мечтата си, тя разтвори прекрасните си криле и, реейки се, я последвах.
Таки
понеделник, 31 май 2010 г.
неделя, 30 май 2010 г.
Пясъчен часовник
Ела без условия, без въпроси и ме прегръщай.Няма какво повече да пожелаеш от мен,
отдавна всичко съм ти дала – яснота, топлина, любов, връзка ключове...
Прегръщай ме.Изтрий спомените от детството ми – бездушния пясък,
полепнал по цялото ми тяло, от който не мога да се отърва,
колкото и бързо да тичам, безпощадното слънце,
обричащо със светлината си страданието ми
на вечност, зловещата бездна на морето,
която крие само заплаха, но не и изход,
хладните плашещи чужди ръце…
Изтрий пясъка и ме
докосвай -
татуирай върху кожата ми бял стих
за планина с обли била, бистри реки и кротки пазви...
Ела и ме искай.Искай неувереността, опасенията, гнева ми,
искай от болката и от отвращението ми, искай от плявата повече,
отколкото от зърното, искай от неприемливото, от срамното, от плашещото.
Имам нужда от кристалната чистота на прегръдките ти-бъди моят Рубикон, моят Ганг,
мое изцеление, прераждане и ново начало.Дай шанс на посевите, които старателно тая в недрата си да покълнат, дай шанс на соковете в стъблата им, на цветовете, на плодовете им...Тогава, може би, ще повярвам, може би ще забравя часовете и мечтания ти образ, така безмилостно изтичащи между пръстите ми като пясъка от детството...
Еми
отдавна всичко съм ти дала – яснота, топлина, любов, връзка ключове...
Прегръщай ме.Изтрий спомените от детството ми – бездушния пясък,
полепнал по цялото ми тяло, от който не мога да се отърва,
колкото и бързо да тичам, безпощадното слънце,
обричащо със светлината си страданието ми
на вечност, зловещата бездна на морето,
която крие само заплаха, но не и изход,
хладните плашещи чужди ръце…
Изтрий пясъка и ме
докосвай -
татуирай върху кожата ми бял стих
за планина с обли била, бистри реки и кротки пазви...
Ела и ме искай.Искай неувереността, опасенията, гнева ми,
искай от болката и от отвращението ми, искай от плявата повече,
отколкото от зърното, искай от неприемливото, от срамното, от плашещото.
Имам нужда от кристалната чистота на прегръдките ти-бъди моят Рубикон, моят Ганг,
мое изцеление, прераждане и ново начало.Дай шанс на посевите, които старателно тая в недрата си да покълнат, дай шанс на соковете в стъблата им, на цветовете, на плодовете им...Тогава, може би, ще повярвам, може би ще забравя часовете и мечтания ти образ, така безмилостно изтичащи между пръстите ми като пясъка от детството...
Еми
На координатната система
Ти си там, където ще свършат тези редове.
Ти си там, откъдето започнаха мислите ми.
По вертикалата - най-високата точка на моето безумие.
На хоризонталата – последната от най-смелите ми надежди.
Ти си точно на мястото, където пръстите ми докосват моите копнежи.
И там, където вятърът отвява гласа ми.
Да, ти си в тишината, оставаща след думите, които те описват.
ТИ си тази тишина.
На няколко невъзможни преки разстояние ти си въздухът, който ги изпълва.
Ти си залезът - начало на кошмарите ми.
Ти си безлунната нощ на моето бодърстване.
Под завивките ми съществуваш само ти.
Под клепачите ми си само ти.
Ти си в изгарящата болка от липсата…
Да, ТИ си болката на собственото си отсъствие.
Там, където свършват моята рационалност,
материалното ми тяло,
думите,
мечтите, осезанието и дъхът ми, си ти.
Намерих те!
Еми
Ти си там, откъдето започнаха мислите ми.
По вертикалата - най-високата точка на моето безумие.
На хоризонталата – последната от най-смелите ми надежди.
Ти си точно на мястото, където пръстите ми докосват моите копнежи.
И там, където вятърът отвява гласа ми.
Да, ти си в тишината, оставаща след думите, които те описват.
ТИ си тази тишина.
На няколко невъзможни преки разстояние ти си въздухът, който ги изпълва.
Ти си залезът - начало на кошмарите ми.
Ти си безлунната нощ на моето бодърстване.
Под завивките ми съществуваш само ти.
Под клепачите ми си само ти.
Ти си в изгарящата болка от липсата…
Да, ТИ си болката на собственото си отсъствие.
Там, където свършват моята рационалност,
материалното ми тяло,
думите,
мечтите, осезанието и дъхът ми, си ти.
Намерих те!
Еми
Маргьорит
- Приобщете ме! – каза Маргьорит. Тя обичаше да мъдрува. Но днес не й беше ден. Умираше си също така да привлича вниманието. Само че днес изобщо не й беше ден и не се получаваше.
Пред нея около ниска маса стоеше насядала компания от четирима мъже и три жени и я гледаше студено. В общия им поглед ясно се долавяше усещането, че тя нещо… абе, луда.
- Хайде, де, приобщете ме! – повтори тя – Какво толкова ще ви струва?
Компанията вече категорично се отдръпна. Погледите се затвориха зад непроницаемост, жените дискретно и очаквателно изгледаха мъжете като по този начин великодушно им отстъпиха ролята на спасители. За всички, които още не знаят – жените никога не са имали нужда да бъдат спасявани. Както и да е, единият от господата реши да се заеме с това странната дама /беше твърде голям джентълмен, за да я нарече дори наум “досадница”/ да бъде мило отстранена и в стаята да се възцари покой.
- Как влязохте? – попита той колкото можа по-сдържано. Маргьорит го изгледа разочаровано.
- Защо ме питате това? Аз искам да съм част от вашата компания. Харесвам ви. Моля да ме приобщите към себе си.
- Питам, защото това е моят дом – той се постара да изглежда и звучи внушително – Не искам да ви обидя, но вие може да сте всякаква, включително и крадец или убиец.
- Но не съм. Ето, давам ви честната си дума. Никого не съм убила през целия си живот. На пет години откраднах една ябълка, защото беше много красива и това беше. Дойдох, за да бъда с вас, ако ме искате. Моля ви, поискайте ме!
Компанията се раздвои между възмущение и изумление, две от жените дори успяха да намерят в себе си следи от съжаление или съчувствие – не беше много ясно. Във всеки случай те пламенно застанаха зад своя импровизиран спасител /не физически/, подкрепиха го с поглед и като цяло му дадоха да разбере, че са с него каквото и да направи. Той се почувства лидер, водач, усети в себе си неподозирана сила и на всички им се стори, че стана някак по-висок. В следващия мометнт се почувства объркан и безпомощен, защото се сети, че всъщност не знае какво да прави. Все пак ролята на лидер и спасител му харесваше и той реши да се придържа към клишета, докато странната жена се откаже и си тръгне. И да бъде решителен. Така че той се изкашля /което компанията мигновено одобри/ и каза:
-Вижте, това е моят дом и не искам непознати в него. Може да ви се вижда старомодно или глупаво, но… - разперени ръце – театрален жест за безпомощност, многозначителна пауза. Прозвуча добре. Защо не се е сетил досега да се кандидатира за някакъв политически пост?
- “Но” какво? – попита Маргьорит. Тя много съсредоточено слушаше последното му изказване, сякаш, за да схване смисъла на всяка дума.
Как можеше един джентълмен да отговори на такъв въпрос? Ясно е какво следва след “но” – “но вашето мнение не ме интересува”. Почувства се жалък. Изпусна контрола. Чу се да казва:
- Вижте, какво всъщност искате?
Маргьорит го изгледа изумено. Този израз много й отиваше. В компанията започна да се прокрадва симпатия. Задушиха я в зародиш. Погледнаха виновно към лидера си. Не можаха да скрият недоволството си – вече минаха десет минути, а непознатата още беше в стаята и говореше.
- Да се запозная с вас – тихо и объркано каза тя, защото по един или друг начин вече го беше казала.
- Не може просто така да се влезе в непозната компания. – каза той, внезапно намерил почва под краката си – Не може просто така да се влиза и в чужда къща.
- А как се влиза в чужда компания? Кажете и ще направя каквото трябва…
- Ами не знам, по-плавно. Някой трябва да ви представи. Постепенно да си допаднем. Та ние дори не ви познаваме, дявол го взел!
- Аз точно за това – оживи се Маргьорит – Около месец вече търся някой да ме представи, но не успях да открия общи познати. Затова реших да се представя сама. И мога да ви разкажа много неща за себе си – тя се запъти към една табуретка с явното намерение да седне и да разказва за себе си.
Компанията люшна към нея вълна от гняв и безмълвен ропот. Лидерът не издържа. Нещо в него се скъса под напора на тази нечувана наглост и джентълменството отстъпи пред агресията. Жената уплашено отстъпи назад.
- Госпожице, ще ви помоля да напуснете дома ми! – грачене, а не думи. Но не му пукаше. Неговият дом, неговата крепост. Ще прави в него каквото си иска.
- Защо ми говорите така… обидих ли ви…
- Напуснете или ще извикам полиция!
- Но аз не ви заплашвам по никакъв…
- Подай ми телефона – обърна се той към единия от мъжете. Подадоха му телефона
-Но защо правите това! Обидих ли ви, нараних ли ви?
Маргьорит се спря на изхода на блока, защото валеше дъжд. “Също като във филмите – помисли тя – когато главният герой е нещастен, вали дъжд. Сякаш второстепенните герои нямат право на своя дъжд, когато са тъжни. С едните плаче цялата природа, а другите си плачат сами. Е, това поне доказва, че съм главен герой в моя филм.” Тази идея не я ободри особено, но тя реши да не стои повече и да чака, а да тръгне в дъжда /защото беше нейния дъжд/.
Преди половин година Маргьорит реши да излезе от самовглъбенинието си и да си намери компания. Първото се оказа по-лесно, противно на очакванията й. Но тя се впусна в това като в ново приключение, започна да проучва различни компании, за да намери тази, която най-много ще допадне на новото й амплоа. След дълго приемане и отхвърляне тя се спря на една – малко снобска, но улегнала, спокойна, с ясно установени традиции и приятни зрели хора. Реши, че това е добро за начало и се замисли за начин да се приобщи към нея. Дълго търси някакъв човек, който да я свърже с тези хора, но така и не откри. Впрочем това не беше странно, защото в дългото си самовглъбение тя беше прекъснала повечето си връзки и не познаваше много хора. Накрая реши, че ще бъде себе си и просто ще отиде да се представи по своя си начин. И ето какво стана – пълен провал. Месеци упорита и целенасочена работа отидоха по дяволите. Беше съсипващо.
Вече беше подгизнала от дъжда. Не й правеше особено впечатление, защото по стар навик беше потънала в мислите си. Видя едно кафене и реши да влезе. Вътре на една маса беше седнал възрастен човек, който й заприлича на баща й. Имаше и свободни маси, но Маргьорит сметна за правилно да седне при него, защото нали вече беше нов човек. Екстраверт. Така и направи.
След като даде поръчката си на симпатичната сервитьорка /кафе и шоколадова торта - винаги кафе и шоколадова торта/ тя се усмихна мило и се представи.
Човекът, който четеше вестник, учудено вдигна очи от него и я погледна.
- Много се извинявам – каза Маргьорит – Имам нужда да поговоря с някого, защото ми се случи нещо неприятно. Работата е там, че нямам приятели. Ще имате ли нещо против да поговоря с вас?
- Можете да отидете на психолог – предложи човекът
- Не им вярвам. Искам да кажа, че не вярвам на хора, на които се плаща, за да ти бъдат приятели.
- Но знаят точните въпроси и точните съвети. А не мога да кажа това за себе си. – усмихна се човекът
Сервитьорката донесе поръчката. Получи се пауза, която пасна много добре на разговора. Маргьорит разбърка кафето си.
- Добре – каза тя – към кой психолог да се обърна?
- Към най-добрия възможен – категорично заяви той – Разбира се добрите специалисти струват скъпо, но…
- Това решава въпроса – пресече го Маргьорит – Нямам пари.
- Тогава е все едно с кого ще разговаряте.
- Наистина ли?
- Да. Кажете какво ви се е случило.
Маргьорит му разказа накратко случката. Междувременно мъжът остави вестника настрани и явно показа, че е готов да слуша с участие.
- Много ме заболя – привърши тя и посегна към тортата, но се отказа – Не мога да разбера защо така ме отхвърлиха. Мисля, че направих всичко както трябва. Бях мила и доброжелателна, имах конкретни намерения, кратко и ясно ги формулирах. И главното – много го исках. А налетях на такава катастрофа. Просто не ми го побира умът.
- Хм – каза мъжът – нека го обмисля
- Добре – кимна тя – Искате ли торта?
- Не, благодаря.
- Сигурен ли сте?
- Остави ме да мисля, момиче!
Маргьорит послушно млъкна и започна да яде тортата си възможно най-тихо и ненатрапчиво. Мъжът съсредоточено гледаше стъклената витрина на кафенето, където си играеха две мухи. /Тя понечи да ги изгони, но като видя, че погледът му се е спрял върху тях, се спря, за да не го разсее./ След известно време той въздъхна, погледна я и й се усмихна.
- Мисля, че схванах.
- Така ли? – Маргьорит го гледаше много сериозна и много обнадеждена
- Така мисля. Слушай сега.
- Да.
- Ти обичаш ли да убиваш?
- Какво имате предвид …
- Приятно ли ти е, доставя ли ти удоволствие?
- Ами …
- Да или не?
- Не.
- Е, добре тогава. Представи си, че идвам аз и те моля да убиеш сервитьорката. – Сервитьорката стреснато се извърна и го изгледа подозрително, а след това заплашително. – При това най-мило, най-учтиво. Следиш ли ми мисълта?
- Да – наистина я следеше много напрегнато и съсредоточено
- Добре. Какво би си помислила за мен?
- Че сте странен. Може би луд.
- Защо?
- Защото нормалните хора не правят така.
- И как би постъпила?
- Щях да откажа.
- Защо?
- Защото не искам да я убия. – Сервитьорката я погледна със симпатия
- Е, добре, но аз настоявам.
- Ще откажа. Ще обясня защо. Може би ще се уплаша.
- Но аз също имам своите причини и ти ги казвам. И пак настоявам да я убиеш.
- Ще ви помоля да ме оставите на мира, защото явно не ме разбирате и вероятно сте… О, не! – тя се плесна по челото и го загледа отчаяно
- Аха! – тържествуващо възкликна той като придружи това с вдигане на показалеца си.
- Но какво по-точно имате предвид? – попита Маргьорит
- Не е достатъчно ти да го искаш, трябва и те да го искат. Ти си упражнила насилие върху тях и те са те изгонили.
- Но аз бях мила… - отчаяно каза Маргьорит
- Не е достатъчно – повтори той и най-невъзмутимо бръкна в джоба си, извади оттам монети и ги сложи на масата – Моята сметка плюс бакшиш. Надявам се да нямаш други въпроси, защото трябва да тръгвам.
- Благодаря – каза Маргьорит с най-объркания си вид.
- Моля – каза мъжът и заоблича шлифера си.
- Искате ли да станем приятели? – попита тя, защото се сети за новата си личност
- Ние вече сме приятели – натърти той
- Ще ми дадете ли тогава телефона си?
- Следващият път, когато се видим – непременно – ведро каза мъжът и взе чадъра си – Довиждане!
- Довиждане!
Маргьорит поседя известно време до недопитата си чаша кафе. Сервитьорката я гледаше съчувствено, но тя не й обърна никакво внимание, защото беше потънала в дълбок размисъл. Решително се изправи и всичко в нея – стойката й, погледът й, косите й – издаваха една мисъл, изплувала в съзнанието й – “Нова стратегия”.
Таки
Пред нея около ниска маса стоеше насядала компания от четирима мъже и три жени и я гледаше студено. В общия им поглед ясно се долавяше усещането, че тя нещо… абе, луда.
- Хайде, де, приобщете ме! – повтори тя – Какво толкова ще ви струва?
Компанията вече категорично се отдръпна. Погледите се затвориха зад непроницаемост, жените дискретно и очаквателно изгледаха мъжете като по този начин великодушно им отстъпиха ролята на спасители. За всички, които още не знаят – жените никога не са имали нужда да бъдат спасявани. Както и да е, единият от господата реши да се заеме с това странната дама /беше твърде голям джентълмен, за да я нарече дори наум “досадница”/ да бъде мило отстранена и в стаята да се възцари покой.
- Как влязохте? – попита той колкото можа по-сдържано. Маргьорит го изгледа разочаровано.
- Защо ме питате това? Аз искам да съм част от вашата компания. Харесвам ви. Моля да ме приобщите към себе си.
- Питам, защото това е моят дом – той се постара да изглежда и звучи внушително – Не искам да ви обидя, но вие може да сте всякаква, включително и крадец или убиец.
- Но не съм. Ето, давам ви честната си дума. Никого не съм убила през целия си живот. На пет години откраднах една ябълка, защото беше много красива и това беше. Дойдох, за да бъда с вас, ако ме искате. Моля ви, поискайте ме!
Компанията се раздвои между възмущение и изумление, две от жените дори успяха да намерят в себе си следи от съжаление или съчувствие – не беше много ясно. Във всеки случай те пламенно застанаха зад своя импровизиран спасител /не физически/, подкрепиха го с поглед и като цяло му дадоха да разбере, че са с него каквото и да направи. Той се почувства лидер, водач, усети в себе си неподозирана сила и на всички им се стори, че стана някак по-висок. В следващия мометнт се почувства объркан и безпомощен, защото се сети, че всъщност не знае какво да прави. Все пак ролята на лидер и спасител му харесваше и той реши да се придържа към клишета, докато странната жена се откаже и си тръгне. И да бъде решителен. Така че той се изкашля /което компанията мигновено одобри/ и каза:
-Вижте, това е моят дом и не искам непознати в него. Може да ви се вижда старомодно или глупаво, но… - разперени ръце – театрален жест за безпомощност, многозначителна пауза. Прозвуча добре. Защо не се е сетил досега да се кандидатира за някакъв политически пост?
- “Но” какво? – попита Маргьорит. Тя много съсредоточено слушаше последното му изказване, сякаш, за да схване смисъла на всяка дума.
Как можеше един джентълмен да отговори на такъв въпрос? Ясно е какво следва след “но” – “но вашето мнение не ме интересува”. Почувства се жалък. Изпусна контрола. Чу се да казва:
- Вижте, какво всъщност искате?
Маргьорит го изгледа изумено. Този израз много й отиваше. В компанията започна да се прокрадва симпатия. Задушиха я в зародиш. Погледнаха виновно към лидера си. Не можаха да скрият недоволството си – вече минаха десет минути, а непознатата още беше в стаята и говореше.
- Да се запозная с вас – тихо и объркано каза тя, защото по един или друг начин вече го беше казала.
- Не може просто така да се влезе в непозната компания. – каза той, внезапно намерил почва под краката си – Не може просто така да се влиза и в чужда къща.
- А как се влиза в чужда компания? Кажете и ще направя каквото трябва…
- Ами не знам, по-плавно. Някой трябва да ви представи. Постепенно да си допаднем. Та ние дори не ви познаваме, дявол го взел!
- Аз точно за това – оживи се Маргьорит – Около месец вече търся някой да ме представи, но не успях да открия общи познати. Затова реших да се представя сама. И мога да ви разкажа много неща за себе си – тя се запъти към една табуретка с явното намерение да седне и да разказва за себе си.
Компанията люшна към нея вълна от гняв и безмълвен ропот. Лидерът не издържа. Нещо в него се скъса под напора на тази нечувана наглост и джентълменството отстъпи пред агресията. Жената уплашено отстъпи назад.
- Госпожице, ще ви помоля да напуснете дома ми! – грачене, а не думи. Но не му пукаше. Неговият дом, неговата крепост. Ще прави в него каквото си иска.
- Защо ми говорите така… обидих ли ви…
- Напуснете или ще извикам полиция!
- Но аз не ви заплашвам по никакъв…
- Подай ми телефона – обърна се той към единия от мъжете. Подадоха му телефона
-Но защо правите това! Обидих ли ви, нараних ли ви?
Маргьорит се спря на изхода на блока, защото валеше дъжд. “Също като във филмите – помисли тя – когато главният герой е нещастен, вали дъжд. Сякаш второстепенните герои нямат право на своя дъжд, когато са тъжни. С едните плаче цялата природа, а другите си плачат сами. Е, това поне доказва, че съм главен герой в моя филм.” Тази идея не я ободри особено, но тя реши да не стои повече и да чака, а да тръгне в дъжда /защото беше нейния дъжд/.
Преди половин година Маргьорит реши да излезе от самовглъбенинието си и да си намери компания. Първото се оказа по-лесно, противно на очакванията й. Но тя се впусна в това като в ново приключение, започна да проучва различни компании, за да намери тази, която най-много ще допадне на новото й амплоа. След дълго приемане и отхвърляне тя се спря на една – малко снобска, но улегнала, спокойна, с ясно установени традиции и приятни зрели хора. Реши, че това е добро за начало и се замисли за начин да се приобщи към нея. Дълго търси някакъв човек, който да я свърже с тези хора, но така и не откри. Впрочем това не беше странно, защото в дългото си самовглъбение тя беше прекъснала повечето си връзки и не познаваше много хора. Накрая реши, че ще бъде себе си и просто ще отиде да се представи по своя си начин. И ето какво стана – пълен провал. Месеци упорита и целенасочена работа отидоха по дяволите. Беше съсипващо.
Вече беше подгизнала от дъжда. Не й правеше особено впечатление, защото по стар навик беше потънала в мислите си. Видя едно кафене и реши да влезе. Вътре на една маса беше седнал възрастен човек, който й заприлича на баща й. Имаше и свободни маси, но Маргьорит сметна за правилно да седне при него, защото нали вече беше нов човек. Екстраверт. Така и направи.
След като даде поръчката си на симпатичната сервитьорка /кафе и шоколадова торта - винаги кафе и шоколадова торта/ тя се усмихна мило и се представи.
Човекът, който четеше вестник, учудено вдигна очи от него и я погледна.
- Много се извинявам – каза Маргьорит – Имам нужда да поговоря с някого, защото ми се случи нещо неприятно. Работата е там, че нямам приятели. Ще имате ли нещо против да поговоря с вас?
- Можете да отидете на психолог – предложи човекът
- Не им вярвам. Искам да кажа, че не вярвам на хора, на които се плаща, за да ти бъдат приятели.
- Но знаят точните въпроси и точните съвети. А не мога да кажа това за себе си. – усмихна се човекът
Сервитьорката донесе поръчката. Получи се пауза, която пасна много добре на разговора. Маргьорит разбърка кафето си.
- Добре – каза тя – към кой психолог да се обърна?
- Към най-добрия възможен – категорично заяви той – Разбира се добрите специалисти струват скъпо, но…
- Това решава въпроса – пресече го Маргьорит – Нямам пари.
- Тогава е все едно с кого ще разговаряте.
- Наистина ли?
- Да. Кажете какво ви се е случило.
Маргьорит му разказа накратко случката. Междувременно мъжът остави вестника настрани и явно показа, че е готов да слуша с участие.
- Много ме заболя – привърши тя и посегна към тортата, но се отказа – Не мога да разбера защо така ме отхвърлиха. Мисля, че направих всичко както трябва. Бях мила и доброжелателна, имах конкретни намерения, кратко и ясно ги формулирах. И главното – много го исках. А налетях на такава катастрофа. Просто не ми го побира умът.
- Хм – каза мъжът – нека го обмисля
- Добре – кимна тя – Искате ли торта?
- Не, благодаря.
- Сигурен ли сте?
- Остави ме да мисля, момиче!
Маргьорит послушно млъкна и започна да яде тортата си възможно най-тихо и ненатрапчиво. Мъжът съсредоточено гледаше стъклената витрина на кафенето, където си играеха две мухи. /Тя понечи да ги изгони, но като видя, че погледът му се е спрял върху тях, се спря, за да не го разсее./ След известно време той въздъхна, погледна я и й се усмихна.
- Мисля, че схванах.
- Така ли? – Маргьорит го гледаше много сериозна и много обнадеждена
- Така мисля. Слушай сега.
- Да.
- Ти обичаш ли да убиваш?
- Какво имате предвид …
- Приятно ли ти е, доставя ли ти удоволствие?
- Ами …
- Да или не?
- Не.
- Е, добре тогава. Представи си, че идвам аз и те моля да убиеш сервитьорката. – Сервитьорката стреснато се извърна и го изгледа подозрително, а след това заплашително. – При това най-мило, най-учтиво. Следиш ли ми мисълта?
- Да – наистина я следеше много напрегнато и съсредоточено
- Добре. Какво би си помислила за мен?
- Че сте странен. Може би луд.
- Защо?
- Защото нормалните хора не правят така.
- И как би постъпила?
- Щях да откажа.
- Защо?
- Защото не искам да я убия. – Сервитьорката я погледна със симпатия
- Е, добре, но аз настоявам.
- Ще откажа. Ще обясня защо. Може би ще се уплаша.
- Но аз също имам своите причини и ти ги казвам. И пак настоявам да я убиеш.
- Ще ви помоля да ме оставите на мира, защото явно не ме разбирате и вероятно сте… О, не! – тя се плесна по челото и го загледа отчаяно
- Аха! – тържествуващо възкликна той като придружи това с вдигане на показалеца си.
- Но какво по-точно имате предвид? – попита Маргьорит
- Не е достатъчно ти да го искаш, трябва и те да го искат. Ти си упражнила насилие върху тях и те са те изгонили.
- Но аз бях мила… - отчаяно каза Маргьорит
- Не е достатъчно – повтори той и най-невъзмутимо бръкна в джоба си, извади оттам монети и ги сложи на масата – Моята сметка плюс бакшиш. Надявам се да нямаш други въпроси, защото трябва да тръгвам.
- Благодаря – каза Маргьорит с най-объркания си вид.
- Моля – каза мъжът и заоблича шлифера си.
- Искате ли да станем приятели? – попита тя, защото се сети за новата си личност
- Ние вече сме приятели – натърти той
- Ще ми дадете ли тогава телефона си?
- Следващият път, когато се видим – непременно – ведро каза мъжът и взе чадъра си – Довиждане!
- Довиждане!
Маргьорит поседя известно време до недопитата си чаша кафе. Сервитьорката я гледаше съчувствено, но тя не й обърна никакво внимание, защото беше потънала в дълбок размисъл. Решително се изправи и всичко в нея – стойката й, погледът й, косите й – издаваха една мисъл, изплувала в съзнанието й – “Нова стратегия”.
Таки
понеделник, 24 май 2010 г.
Страхувам се
Страхувам се от мислите си - те са толкова плашещо енергийни, забиват се като безброй карфици в нежното тяло на емоциите ми и го изгарят.Не зная защо са така злонамерени към тази изтръпнала дишаща материя...
Много болезнени неща ми внушават мислите, с вечната си претенция за истинност.Говорят за всевиждащото слънце и неприемливостта на моя копнеж по сенките, за проникващия навсякъде вятър, носещ със себе си ново и не рядко плашещо начало, за семената на отчуждението, които попадат в душата ми, още когато любовта едва се е разлистила, за грозната статистика, сочеща равнопоставеност на срещите и разделите, но никога - на болката и щастието.
Искам да се предпазя от мислите, но нямам език, с който да им опонирам - безпомощно се свивам, опитвайки се да отмахна парещите искри, а в сърцето ми танцуват голи и безсрамни моите мечти за непрогледна нощ, мирис на трева и гладка бяла кожа под пръстите ми.
Защо ли?...За да ми напомни дъното на чашата от кафе за разградените дворове на очакванията ми, за запустелите домове, осветени с толкова любов в миналото, за потъпканите празнични трапези?…
Уморих се да говоря езика на мислите и спомените, на регламентираните надежди, на добре маркираните пътища и на предсказуемите прилагателни.Чакам деня, в който от дълбоките сондажи на чувствата ми ще избликне бял поток, помитащ всичко - добре вкорененото и крехкото, самостойното и паразитиращото, благоуханното и хищното.А след зловещата му опашка ще остане свят като първичния бульон…Светлината няма да сочи с пръст, няма да има памет, която да боли, нито разобличаващ вятър…Само безплътното тяло на емоциите ми, мирисът на желанията и влажният въздух на съзерцанието.
Седя, загледана в утайката на ежедневието си и отново обичам.
И се приемам.
Нека бъде нощ!
Еми
Много болезнени неща ми внушават мислите, с вечната си претенция за истинност.Говорят за всевиждащото слънце и неприемливостта на моя копнеж по сенките, за проникващия навсякъде вятър, носещ със себе си ново и не рядко плашещо начало, за семената на отчуждението, които попадат в душата ми, още когато любовта едва се е разлистила, за грозната статистика, сочеща равнопоставеност на срещите и разделите, но никога - на болката и щастието.
Искам да се предпазя от мислите, но нямам език, с който да им опонирам - безпомощно се свивам, опитвайки се да отмахна парещите искри, а в сърцето ми танцуват голи и безсрамни моите мечти за непрогледна нощ, мирис на трева и гладка бяла кожа под пръстите ми.
Защо ли?...За да ми напомни дъното на чашата от кафе за разградените дворове на очакванията ми, за запустелите домове, осветени с толкова любов в миналото, за потъпканите празнични трапези?…
Уморих се да говоря езика на мислите и спомените, на регламентираните надежди, на добре маркираните пътища и на предсказуемите прилагателни.Чакам деня, в който от дълбоките сондажи на чувствата ми ще избликне бял поток, помитащ всичко - добре вкорененото и крехкото, самостойното и паразитиращото, благоуханното и хищното.А след зловещата му опашка ще остане свят като първичния бульон…Светлината няма да сочи с пръст, няма да има памет, която да боли, нито разобличаващ вятър…Само безплътното тяло на емоциите ми, мирисът на желанията и влажният въздух на съзерцанието.
Седя, загледана в утайката на ежедневието си и отново обичам.
И се приемам.
Нека бъде нощ!
Еми
Абонамент за:
Публикации (Atom)