Маргьорит

- Приобщете ме! – каза Маргьорит. Тя обичаше да мъдрува. Но днес не й беше ден. Умираше си също така да привлича вниманието. Само че днес изобщо не й беше ден и не се получаваше.
Пред нея около ниска маса стоеше насядала компания от четирима мъже и три жени и я гледаше студено. В общия им поглед ясно се долавяше усещането, че тя нещо… абе, луда.
- Хайде, де, приобщете ме! – повтори тя – Какво толкова ще ви струва?
Компанията вече категорично се отдръпна. Погледите се затвориха зад непроницаемост, жените дискретно и очаквателно изгледаха мъжете като по този начин великодушно им отстъпиха ролята на спасители. За всички, които още не знаят – жените никога не са имали нужда да бъдат спасявани. Както и да е, единият от господата реши да се заеме с това странната дама /беше твърде голям джентълмен, за да я нарече дори наум “досадница”/ да бъде мило отстранена и в стаята да се възцари покой.
- Как влязохте? – попита той колкото можа по-сдържано. Маргьорит го изгледа разочаровано.
- Защо ме питате това? Аз искам да съм част от вашата компания. Харесвам ви. Моля да ме приобщите към себе си.
- Питам, защото това е моят дом – той се постара да изглежда и звучи внушително – Не искам да ви обидя, но вие може да сте всякаква, включително и крадец или убиец.
- Но не съм. Ето, давам ви честната си дума. Никого не съм убила през целия си живот. На пет години откраднах една ябълка, защото беше много красива и това беше. Дойдох, за да бъда с вас, ако ме искате. Моля ви, поискайте ме!
Компанията се раздвои между възмущение и изумление, две от жените дори успяха да намерят в себе си следи от съжаление или съчувствие – не беше много ясно. Във всеки случай те пламенно застанаха зад своя импровизиран спасител /не физически/, подкрепиха го с поглед и като цяло му дадоха да разбере, че са с него каквото и да направи. Той се почувства лидер, водач, усети в себе си неподозирана сила и на всички им се стори, че стана някак по-висок. В следващия мометнт се почувства объркан и безпомощен, защото се сети, че всъщност не знае какво да прави. Все пак ролята на лидер и спасител му харесваше и той реши да се придържа към клишета, докато странната жена се откаже и си тръгне. И да бъде решителен. Така че той се изкашля /което компанията мигновено одобри/ и каза:
-Вижте, това е моят дом и не искам непознати в него. Може да ви се вижда старомодно или глупаво, но… - разперени ръце – театрален жест за безпомощност, многозначителна пауза. Прозвуча добре. Защо не се е сетил досега да се кандидатира за някакъв политически пост?
- “Но” какво? – попита Маргьорит. Тя много съсредоточено слушаше последното му изказване, сякаш, за да схване смисъла на всяка дума.
Как можеше един джентълмен да отговори на такъв въпрос? Ясно е какво следва след “но” – “но вашето мнение не ме интересува”. Почувства се жалък. Изпусна контрола. Чу се да казва:
- Вижте, какво всъщност искате?
Маргьорит го изгледа изумено. Този израз много й отиваше. В компанията започна да се прокрадва симпатия. Задушиха я в зародиш. Погледнаха виновно към лидера си. Не можаха да скрият недоволството си – вече минаха десет минути, а непознатата още беше в стаята и говореше.
- Да се запозная с вас – тихо и объркано каза тя, защото по един или друг начин вече го беше казала.
- Не може просто така да се влезе в непозната компания. – каза той, внезапно намерил почва под краката си – Не може просто така да се влиза и в чужда къща.
- А как се влиза в чужда компания? Кажете и ще направя каквото трябва…
- Ами не знам, по-плавно. Някой трябва да ви представи. Постепенно да си допаднем. Та ние дори не ви познаваме, дявол го взел!
- Аз точно за това – оживи се Маргьорит – Около месец вече търся някой да ме представи, но не успях да открия общи познати. Затова реших да се представя сама. И мога да ви разкажа много неща за себе си – тя се запъти към една табуретка с явното намерение да седне и да разказва за себе си.
Компанията люшна към нея вълна от гняв и безмълвен ропот. Лидерът не издържа. Нещо в него се скъса под напора на тази нечувана наглост и джентълменството отстъпи пред агресията. Жената уплашено отстъпи назад.
- Госпожице, ще ви помоля да напуснете дома ми! – грачене, а не думи. Но не му пукаше. Неговият дом, неговата крепост. Ще прави в него каквото си иска.
- Защо ми говорите така… обидих ли ви…
- Напуснете или ще извикам полиция!
- Но аз не ви заплашвам по никакъв…
- Подай ми телефона – обърна се той към единия от мъжете. Подадоха му телефона
-Но защо правите това! Обидих ли ви, нараних ли ви?


Маргьорит се спря на изхода на блока, защото валеше дъжд. “Също като във филмите – помисли тя – когато главният герой е нещастен, вали дъжд. Сякаш второстепенните герои нямат право на своя дъжд, когато са тъжни. С едните плаче цялата природа, а другите си плачат сами. Е, това поне доказва, че съм главен герой в моя филм.” Тази идея не я ободри особено, но тя реши да не стои повече и да чака, а да тръгне в дъжда /защото беше нейния дъжд/.
Преди половин година Маргьорит реши да излезе от самовглъбенинието си и да си намери компания. Първото се оказа по-лесно, противно на очакванията й. Но тя се впусна в това като в ново приключение, започна да проучва различни компании, за да намери тази, която най-много ще допадне на новото й амплоа. След дълго приемане и отхвърляне тя се спря на една – малко снобска, но улегнала, спокойна, с ясно установени традиции и приятни зрели хора. Реши, че това е добро за начало и се замисли за начин да се приобщи към нея. Дълго търси някакъв човек, който да я свърже с тези хора, но така и не откри. Впрочем това не беше странно, защото в дългото си самовглъбение тя беше прекъснала повечето си връзки и не познаваше много хора. Накрая реши, че ще бъде себе си и просто ще отиде да се представи по своя си начин. И ето какво стана – пълен провал. Месеци упорита и целенасочена работа отидоха по дяволите. Беше съсипващо.
Вече беше подгизнала от дъжда. Не й правеше особено впечатление, защото по стар навик беше потънала в мислите си. Видя едно кафене и реши да влезе. Вътре на една маса беше седнал възрастен човек, който й заприлича на баща й. Имаше и свободни маси, но Маргьорит сметна за правилно да седне при него, защото нали вече беше нов човек. Екстраверт. Така и направи.
След като даде поръчката си на симпатичната сервитьорка /кафе и шоколадова торта - винаги кафе и шоколадова торта/ тя се усмихна мило и се представи.
Човекът, който четеше вестник, учудено вдигна очи от него и я погледна.
- Много се извинявам – каза Маргьорит – Имам нужда да поговоря с някого, защото ми се случи нещо неприятно. Работата е там, че нямам приятели. Ще имате ли нещо против да поговоря с вас?
- Можете да отидете на психолог – предложи човекът
- Не им вярвам. Искам да кажа, че не вярвам на хора, на които се плаща, за да ти бъдат приятели.
- Но знаят точните въпроси и точните съвети. А не мога да кажа това за себе си. – усмихна се човекът
Сервитьорката донесе поръчката. Получи се пауза, която пасна много добре на разговора. Маргьорит разбърка кафето си.
- Добре – каза тя – към кой психолог да се обърна?
- Към най-добрия възможен – категорично заяви той – Разбира се добрите специалисти струват скъпо, но…
- Това решава въпроса – пресече го Маргьорит – Нямам пари.
- Тогава е все едно с кого ще разговаряте.
- Наистина ли?
- Да. Кажете какво ви се е случило.
Маргьорит му разказа накратко случката. Междувременно мъжът остави вестника настрани и явно показа, че е готов да слуша с участие.
- Много ме заболя – привърши тя и посегна към тортата, но се отказа – Не мога да разбера защо така ме отхвърлиха. Мисля, че направих всичко както трябва. Бях мила и доброжелателна, имах конкретни намерения, кратко и ясно ги формулирах. И главното – много го исках. А налетях на такава катастрофа. Просто не ми го побира умът.
- Хм – каза мъжът – нека го обмисля
- Добре – кимна тя – Искате ли торта?
- Не, благодаря.
- Сигурен ли сте?
- Остави ме да мисля, момиче!
Маргьорит послушно млъкна и започна да яде тортата си възможно най-тихо и ненатрапчиво. Мъжът съсредоточено гледаше стъклената витрина на кафенето, където си играеха две мухи. /Тя понечи да ги изгони, но като видя, че погледът му се е спрял върху тях, се спря, за да не го разсее./ След известно време той въздъхна, погледна я и й се усмихна.
- Мисля, че схванах.
- Така ли? – Маргьорит го гледаше много сериозна и много обнадеждена
- Така мисля. Слушай сега.
- Да.
- Ти обичаш ли да убиваш?
- Какво имате предвид …
- Приятно ли ти е, доставя ли ти удоволствие?
- Ами …
- Да или не?
- Не.
- Е, добре тогава. Представи си, че идвам аз и те моля да убиеш сервитьорката. – Сервитьорката стреснато се извърна и го изгледа подозрително, а след това заплашително. – При това най-мило, най-учтиво. Следиш ли ми мисълта?
- Да – наистина я следеше много напрегнато и съсредоточено
- Добре. Какво би си помислила за мен?
- Че сте странен. Може би луд.
- Защо?
- Защото нормалните хора не правят така.
- И как би постъпила?
- Щях да откажа.
- Защо?
- Защото не искам да я убия. – Сервитьорката я погледна със симпатия
- Е, добре, но аз настоявам.
- Ще откажа. Ще обясня защо. Може би ще се уплаша.
- Но аз също имам своите причини и ти ги казвам. И пак настоявам да я убиеш.
- Ще ви помоля да ме оставите на мира, защото явно не ме разбирате и вероятно сте… О, не! – тя се плесна по челото и го загледа отчаяно
- Аха! – тържествуващо възкликна той като придружи това с вдигане на показалеца си.
- Но какво по-точно имате предвид? – попита Маргьорит
- Не е достатъчно ти да го искаш, трябва и те да го искат. Ти си упражнила насилие върху тях и те са те изгонили.
- Но аз бях мила… - отчаяно каза Маргьорит
- Не е достатъчно – повтори той и най-невъзмутимо бръкна в джоба си, извади оттам монети и ги сложи на масата – Моята сметка плюс бакшиш. Надявам се да нямаш други въпроси, защото трябва да тръгвам.
- Благодаря – каза Маргьорит с най-объркания си вид.
- Моля – каза мъжът и заоблича шлифера си.
- Искате ли да станем приятели? – попита тя, защото се сети за новата си личност
- Ние вече сме приятели – натърти той
- Ще ми дадете ли тогава телефона си?
- Следващият път, когато се видим – непременно – ведро каза мъжът и взе чадъра си – Довиждане!
- Довиждане!
Маргьорит поседя известно време до недопитата си чаша кафе. Сервитьорката я гледаше съчувствено, но тя не й обърна никакво внимание, защото беше потънала в дълбок размисъл. Решително се изправи и всичко в нея – стойката й, погледът й, косите й – издаваха една мисъл, изплувала в съзнанието й – “Нова стратегия”.


Таки