Не обичам да ходя на работа. Преди време - да. Тогава още си обичах професията и тя ме радваше. Поставях си цели, стремях се към по-високи резултати, чувствах се вдъхновена и силна, летях на крилете на ентусиазма си. Работата ми беше част от мен и примирах в ръцете й, а вечер, когато се прибирах изтощена, заспивах сладко омагьосана от неповторимото усещане за това, че съм на точното място в точното време и върша точното нещо.
Цял живот бях мечтала за това. Когато отидох да следвам висшето си образование, записах само една специалност, защото нямах друго желание, освен да се занимавам с деца, да ги виждам как растат и се развиват, и да им помагам с радост и вдъхновение да откриват пътя си сред безкрайните социални норми за полезност и възпитаност. Чувствах го като призвание и с тази идея се потапях в нови и нови книги, учебници, лекции, упражнения, разговори със случайно срещнати хора. Търсех знаци навсякъде, защото ме бяха учили, че ги има и, което е по-интересното, ги намирах.
Не разбрах какво се случи с това висше образование. Беше като пиеса, която всичките ти приятели са гледали и са ти препоръчали, а ти отиваш и с ужас откриваш, че е безсмислена до степен на абсурдност. И, свит, се чудиш дали ти си глупав и ампутиран изцяло и безвъзвратно от проницателност или целият свят е полудял и се чувства готов да ти бъде учител. Реших, че ще завърша започнатото и ще получа диплома, за да имам формалното право да работя, а след това ще продължа по собствения си път. Така и направих.
Тогава започна голямото оране на нивата. Започнах работа в училище, което не беше наясно с моите мечти, но беше готово да прегърне всяка една от тях. Няма по-голяма радост и по-голям ад от това. Защото мечтите ми бяха големи. Не знаех това, защото, когато последно ги оставих на прага на университета с уговорката да си ги взема, когато завърша, те бяха малки, нежни и плахи мечти в ранна тийнейджърска възраст. Нямах представа, че са порастнали толкова с времето, че са се разширили, някои дори – размножили, че са станали силни и безпощадни в желанието си да летят и покоряват върхове. И аз нямах друг избор, освен да ги прегърна и да полетя на тези могъщи криле, но бях твърде малка в сравнение с тях. Наложи се да израствам бързо, защото разчитаха на мен да ги осъществявам, а, както знаем, прекалено бързото израстване оставя болезнени белези. Но аз знаех за какво плащам и го направих с радост, защото си струваше.
После мечтите започнаха да раждат реалности. А реалността е най-независимото нещо на този свят. И моите реалности започнаха да живеят собствен живот, а аз се стараех да се вписвам в него, защото ги обичах и можех, но не исках да живея без тях. Постепенно станах пленник на собствената си любов към този паралелен свят и това ми харесваше. Имаше много красота в него – моята красота, той беше пълен с предизвикателство – точно толкова, колкото исках, радост ме обземаше всеки път, когато се замислех за него.
И така осъществих всичките си мечти. Всичките до една, защото училището ме обгръщаше сигурно и стабилно, и ми казваше да творя без да се страхувам, и ми даваше сила, когато нямах, и ентусиазъм, когато случайно ми свършеше, и внимание, когато реалностите ми ме изоставяха. Бях глупава и не разбирах, че като осъществявам мечтите си, всъщност ги убивам. Оплетена в цяла мрежа от възторзи, сладки притеснения, неотложни задачи и личностни развития, не виждах мъртвите им тела, подмятани от вятъра. До деня, в който ги потърсих и ги нямаше.
Уплаших се, защото знаех, че те са моят етер. Знаех, че са невидимата паяжина, от която е направена най-виталната част от душата ми. Огледах се и разбрах – нямах никакви мечти, само реалности. Реалността е твърдо и независимо нещо, докато мечтата е нежна и има нужда от някой да я осъществи. Никой нямаше нужда от мен.
Замрях. Не знаех какво да правя. Всичко, което умеех, беше да реализирам и да давам плът, а сега нямаше на какво. Бях ненужна. Бях безполезна. Душата ми беше застинала в някакво тъпо равновесно състояние и не искаше да диша, нито да твори, нито да се движи. Беше успяла някак си да се впише в реалностите, а не й беше там мястото. И просто съществуваше без да живее. Погледнах фактите в очите. Моята красива, витална, слънчева душа беше закърняла.
Заживях на автопилот. Подхранвах това, което имах, при все, че вече не го исках. Но нямах друго, а човек за нещо трябва да живее. Започнах да търся нови предизвикателства. Нямаше.
Силното стабилно училище се превърна в мой мъчител. То продължаваше да ме прегръща и да ми обещава, че ще направи всичко, което пожелая. Но нищо не желаех. А то ми казваше, че ми вярва, че ще се досетя и ме гледаше с очакващи очи. Отвръщах поглед.
Отново четох книги, отново слушах хората. Казваха, че съм умна, красива, харизматична. И още няколко модерни думички, които забравих. А аз се вглеждах всеки път в душата си и я виждах примряла и застинала, сякаш в несвяст, сякаш в кома, да простенва тихо насън. И за какво ми е да съм красива, умна и способна, щом най-красивото в мен изстина? Вегетирах.
После един ден слънцето пак изгря и аз се събудих с нова надежда. Тя дойде от вятъра, от полюшващите се листа, от светлите петна по тротоара, от пухчетата на тополите, оплетени в косите ми. Внезапно в мене нещо се разплете и осъзнах, че всичко наоколо са осъществени блянове на някакъв бог, който е мечтал за свободни взаимновплетени и взаимнотворящи се същества. Заслушах се във вятъра, листата, светлите петна и пухчетата, и чух как всяко едно живее, осъществява мечтите си и с тях умира.
А аз бях жива.
Душата ми се изправи бавно от вдървената зародишна поза, изпъна се и блесна като тетива. Зашеметена я последвах. И тя ме поведе по широкия пък на слънчевите изгреви и залези, показа ми света, пълен с души, излъчващи в пространството мечтите си, копнежите си, болките и разочарованията си. Нежни души, силни души, красиви души, уродливи души. Беше изумително.
Вървях след нея и отново се появи онова прелестно чувство за синтез на правилното място, време и дейност. И тогава си спомних най-голямата и най-старата си мечта. Тя се появи веднага след като изплаках ужасено в студените ръце на акушерката. Пожелах си винаги да следвам душата си, защото тя е най-истинското мое нещо. Прегърнах мечтата си, тя разтвори прекрасните си криле и, реейки се, я последвах.
Таки
Няма коментари:
Публикуване на коментар