Страхувам се от мислите си - те са толкова плашещо енергийни, забиват се като безброй карфици в нежното тяло на емоциите ми и го изгарят.Не зная защо са така злонамерени към тази изтръпнала дишаща материя...
Много болезнени неща ми внушават мислите, с вечната си претенция за истинност.Говорят за всевиждащото слънце и неприемливостта на моя копнеж по сенките, за проникващия навсякъде вятър, носещ със себе си ново и не рядко плашещо начало, за семената на отчуждението, които попадат в душата ми, още когато любовта едва се е разлистила, за грозната статистика, сочеща равнопоставеност на срещите и разделите, но никога - на болката и щастието.
Искам да се предпазя от мислите, но нямам език, с който да им опонирам - безпомощно се свивам, опитвайки се да отмахна парещите искри, а в сърцето ми танцуват голи и безсрамни моите мечти за непрогледна нощ, мирис на трева и гладка бяла кожа под пръстите ми.
Защо ли?...За да ми напомни дъното на чашата от кафе за разградените дворове на очакванията ми, за запустелите домове, осветени с толкова любов в миналото, за потъпканите празнични трапези?…
Уморих се да говоря езика на мислите и спомените, на регламентираните надежди, на добре маркираните пътища и на предсказуемите прилагателни.Чакам деня, в който от дълбоките сондажи на чувствата ми ще избликне бял поток, помитащ всичко - добре вкорененото и крехкото, самостойното и паразитиращото, благоуханното и хищното.А след зловещата му опашка ще остане свят като първичния бульон…Светлината няма да сочи с пръст, няма да има памет, която да боли, нито разобличаващ вятър…Само безплътното тяло на емоциите ми, мирисът на желанията и влажният въздух на съзерцанието.
Седя, загледана в утайката на ежедневието си и отново обичам.
И се приемам.
Нека бъде нощ!
Еми
Няма коментари:
Публикуване на коментар