Навън мараня, спуснала се над целия град. Не толкова мъгла, колкото трептене от напрегнато взиране – аз в живота и живота - в мен. Понякога се гледаме така, като каубои, в очакване кой пръв ще посегне към кобура. Всичко е игра, разбира се, никой от нас не умира, но обичаме да се закачаме така. Понякога той ми поднася някакво дребно, но шумно безумие, което изглежда като огромно и безизходно Вавилонско стълпотворение. Правилата на играта изискват да се скитам объркано и безизходно из него, да се губя и намирам, да се подвеждам по хорски ориентации, докато всичко замре. Тогава идва живота в изискан шутовски костюм и триумфално ми поднася огромен десерт, розов и претруфен, с всичко по него – толкова всичко, че ти се отщява да го ядеш. И все пак си гризваш от възпитание, а после лягаш и спиш, спиш, спиш. Удовлетворен. Спокоен.
Друга любима игра на нас двамата е на ядец. В някои среди е известна още като „прецакай другарче“. Правим се, че не се интересуваме един от друг. Крием кокалчетата в ръцете си, а ръцете – зад гърбовете. Държим се мило, по-мило от обичайното, лицемерно мило. На моменти имитираме английско възпитание – каним се на чай и ядем омразните ни сандвичи с краставица. Крием се по ъглите, залагаме си капани. Кроим планове, опъваме тънки месини, в които другия да се спъне. Понякога даже си подхвърляме – как върви, получава ли ти се. И смях. Караме така известно време, докато играта достигне точката, след която започва рутина. Тогава някой се оставя да бъде прецакан. Театрално се покланя и казва „Туше!“. После уморено търкаме очи и отиваме в отсрещната кръчма да се почерпим за добрата игра. И там надвикваме пияните компании, звъна на чаши и спортните коментатори, обсъждаме ходовете си и се смеем на грешките. Понякога се разплакваме накрая и си тръгваме прегърнати, а друг път си допиваме последните чаши в тишина и се разделяме делово. Удовлетворени. Малко уморени.
Има периоди, в които обсъждаме нещата позитивно. Кроим планове. Рисуваме картини. Разсъждаваме какво е бъдеще и дали е по-добре да се живее в настоящето. Конструираме часовници. На мен обикновено не ми се получава, защото не схващам времето. Той се справя по-добре, понеже умее да имитира нещата. Казвам му, че е прекрасен. Той се смее и казва – днес да. После си обличаме най-хубавите дрехи, по възможност нови, ако нямаме – най-дълго необличаните – избираме си път и тръгваме по него. Докато вървим, отвреме навреме си говорим. Аз обикновено защитавам позицията, че човек трябва да се учи да стреля с лък, но той е на мнение, че и карането на мотор е същото. Не го разбирам и не се съгласявам, но го изслушвам с внимание. Спираме, когато моите обувки се изтъркат. Имаме негласно споразумение, че случи ли се това, този път е извървян. Намираме си удобно място с добър изглед към пътя, взимаме си нещо вкусно за ядене, гледаме извървяното и пишем – аз – какво ми се е случило, той – незнайно какво. После аз чета и обсъждаме. Удовлетворени. Сити.
Има дни, в които се събуждам, а той ми е приготвил дълбока вода. Ставам и хлътвам в нея. Малко мръсни са тези му номера, защото не предупреждава. И защото знае, че не обичам да се мокря. Мислите ми стават дълбоки и протяжни, от време на време хлъзгави, често напоителни, по лицето ми пробягват вълни. Случва се да ми се иска да пиша в такива моменти, но водата изтрива всичко и затова се налага да му диктувам. От своя страна той смята, че е добре да записва продиктуваното в сънищата ми. Когато му дойде времето, ще си ги спомниш – казва. Понякога си спомням, а друг път – не. Е, тези моменти, за щастие, не продължават дотам дълго. Когато запише новите сюжети за сънищата ми, животът ме измъква от водната яма за косите и аз се хвърлям към първата дебела мека хавлия, за да се изсуша. Увивам се като пашкул в нея и чакам тя да изсмуче всяка капка от преживяното. Притварям очи и топло мъркам. Удовлетворена.
Тази сутрин се събудих, а животът вече беше там. Стоеше и ме гледаше, а очите му бяха огледало. Имаш ли планове за мен? – попитах. А ти имаш ли планове за мен? – отговори. Какво да правя с теб оттук насетне? – попитах. А аз какво да правя с теб? – отговори. Искам да бъда щастлива! – възкликнах. И аз искам да бъда щастлив – отговори. О, я стига с тези евтини номера! – раздразнено скочих аз и преминах отвъд огледалото. Именно, стига вече – засмя се огледалото зад гърба ми.
Таки
четвъртък, 12 април 2012 г.
сряда, 21 септември 2011 г.
Бавно
Бавно лепя парченцата от изпокъсаната си душа. Плаши ме всеки порив на вятъра, който може да ми ги отнеме. Малко ми се виждат, по-малко от преди, по-малко от тези, които помня. Но може би не съм права, защото винаги съм виждала душата си като едно цяло и не ми е минавало през ум да си я представя на частици.
Обичах вятъра някога. Тогава душата ми беше силна, волна, еластична, препълнена с емоционалност и драматизъм, и жадуваща за мигове на празнота. Тогава вятърът идваше като желан и викан гостенин, повяваше нежно и не спираше, докато не го усетя да мине през мен като през кух съд. Беше величествено усещане да бъдеш нищо и да се слееш с всичко. Помня тези изключителни мигове на интимност с природата, когато не я съзерцавах или проумявах, а бях част от нея – неразделна, неотменна, съвсем естествена и подразбираща се.
Днес вятърът ме плаши. Душата ми се е смалила и разпокъсала, сякаш да се скрие, да се съхрани на части, лъчезарната ми слънчева душа посърна и посивя. Не знам къде са всичките парченца, търся ги, боря се за всяко едно. Когато намеря две пасващи си, настъпва малък празник, слепвам ги и гледам растящото й, нашарено от белези тяло. Възражда се надежда – тихо усмихната, трептяща, много лъжовна, но болезнено нужна. Тя живее до следващия порив на вятъра. Опитвам се да го проследя, да видя дали не отнася парченце душа и накъде, всяка вечер сънувам болката от тази раздяла.
Вятърът помни, знае, че бяхме приятели, че танцувахме заедно и изпълнявахме наши си спонтанни ритуали. Като стар другар той вижда и щади. Рядко идва, а дойде ли се старае да не отвява. Обича тази, с която се е вихрил някога и иска пак да види цялата й същност. Идва, гали парченцата, побутва ги към моя пъзел, а след това тихо и бавно си тръгва, за да се разфучи от мъка и гняв зад следващия ъгъл. Разбирам го – и аз крещя с остатъците си от гняв същото, което той вие „Кой ми я отне! Кой и как посмя!“.
Понякога ми се иска да му прошепна „Вей, отвей я цялата, пръсни я по всички краища и нека тази болка свърши!“. Но не го правя. Знам, че душата не умира и ще боли всяка частица по малко някъде, където е. И знам, че вятърът, моят любим другар, ще посърне от такава молба. А да посърне най-волното е най-страшно.
Е, ще го кажа - опитах се да убия душата си. От гордост, от самоувереност, от грешно разбиране за сила. Всъщност това е, което не си признаваме с моя приятел. Аз съм човекът, на който сме гневни и двамата. Не говорим много по темата – аз, защото не съм в състояние да говоря, той, защото всичко може да ме разпилее. Намирам сили да се щадя, а той – някъде в себе си кротост, но истината е, че искам да ме обвини. Неговите думи едва ли биха били по-силни от моите. Представях си го хиляди пъти, отново и отново, жестоко се винях и бях неумолима. Исках някой друг да го направи, за да мога да се защитя най-после, да получа прошка и съчувствие, защото и най-коравото сърце щеше да се трогне от случилото се – всяко сърце, освен моето.
Съшитата ми душа прошумолява, вслушвам се в нея напрегнато, но е толкова малка все още, че слухът ми не долавя това, което тя мълви. Галя я и я моля да повтори, пак шумоли тя като изсъхнала кожа и пак не разбирам. Ех, душо моя, докъде стигнахме с теб! Да не чувам най-верния си водач. Нима някой може да се движи при това положение!
Ето защо седя на едно място и разказвам историята си с тайната надежда моят приятел вятърът да я чуе. Разказвам как се впуснах в игра с лица и събития, с условности и норми, които бяха далечни на моя свят. Чувствах се силна и непобедима, по тази причина станах невнимателна и несъхраняваща се, отнасях се с пренебрежение към умението на хората да нараняват, а на нормите да омаловажават и погубват духовността, сновях с гордо вдигната глава и завоювах нови и нови територии от тази немоя земя. Движех се с лекота между правилата, това ми даваше самочувствие на победител, призовавах света да ме ползва за пример, а ако не желае – да си живее както си ще, но да не ми се оплаква после. С лекота раздавах духовните си съкровища, трупани с труд, а в замяна получавах или също съкровища, или дрънкулки. С времето дрънкулките започнаха да стават повече. Помислих си, че светът обеднява, а всъщност обедняваше душата ми.
После дойде денят, в който някакъв дребен човечец нагло се възползва от мен и ми се подигра. Не можах да противостоя. После втори и трети – все по-нагло, все по-показно, а аз мълчах свита и се давех в соковете на собствения си гняв. Малките хора реагираха различно – тържествуваха тихичко или просто се чувстваха добре от моето унижение – а гордостта биеше с чук в слепоочията ми и не можех да спя по цели нощи от това. Най-после си дадох сметка – малките хора бяха станали по-силни от мен. Плаках, виках, обвинявах и осъждах – без полза. Докато един ден не погледнах душата си и дъхът ми спря – малка, свита, проръфана по краищата, зарита с дрънкулки без стойност, задъхваща се и пропукана на десетки места. Сепнах се, сетих се, заоглеждах се за нещо, на което да се опра, да се оттласна, но нямаше – всичко подарих, всичко замених за глупости и безсмислици. Започнах да ровя из шарени мъниста, стъклени диаманти, счупени глинени парчетии, позеленели тенекийки, ръцете ми прокървиха, сърцето ми ги последва и това ми донесе ужасната утеха – сърцето ми още можеше да кърви, живо беше. Последваха дни и дни. Криех се и плачех. Не усещах тялото си. Търсех помощ отвън, но никой не откликна. Мислеха, че се шегувам – знаеха, че съм силна и можеща. Съзнанието ми се сви като бинокъл и търсеше само едно – сигурност, стабилност, база.
И нямаше. Опитах всичко, на което ме бяха научили в детството. Силни мъже. Стабилна работа. Заплата, която идва на едно и също число от месеца, дори и да вали и гърми. Жилище. Осигуровки. Отлично образование. Всичко. И нямаше сигурност. Едно след друго заучените неща се сриваха като пясъчни замъци, изсушени от слънцето. Скалите се превръщаха в дим. Не разбирах. Не можеше да е вярно. Не бях съгласна. Отричах и намирах разумни, логични, оптимистични обяснения. Всичко бях готова да приема, освен реалността. Тя се превърна във враг. Борих се с нея всеки ден, всеки час, дори на сън. Не можех така лесно да дам илюзиите си – бяха ми като деца, бях ги хранила и отглеждала години наред, растяха пред очите ми, най-близките ми хора им се радваха от сърце, животът с тях беше ведър. Накрая реалността победи, разбира се. Много търпелива, несклонна на компромиси, силна. Всички илюзорни бази рухнаха, нямаше какво да ме държи за земята, но нямах и душа, за да полетя. Пръсна се една нощ от болката, от безпътицата, от липсата на творчество и вдъхновение.
И ето ни двете в тихото безветрие, стоим, тя шумоли, а аз пришивам. Гали се в ръцете ми, топля я с дъха си, имаме много неща за казване, но още не можем. Тихите листа наоколо прошумоляват леко – приятелят ми се е върнал. Усмихвам се, показвам му – ръкоделието ми нараства, а бодовете стават все по-изкусни, по-уверени. С надежда ме облъхва, притварям очи с удоволствие, с благодарност. „Да знаеш – казвам на душата си – когато свършим с това, трябва да поемем нанякъде, а никой не ме е учил накъде. И ще трябва да разберем какво има отвъд сигурността, контрола и силата, а не съм сигурна какво има там и дали ще го понесем. На всичко бъди готова, защото няма при какво да се върнем!“ Душата ми прошумолява в съгласие – знае, ще го направи, само да я събера. И това е. Ако питате какво правя – стоя, обвита във вятър и шия душа.
Таки
Обичах вятъра някога. Тогава душата ми беше силна, волна, еластична, препълнена с емоционалност и драматизъм, и жадуваща за мигове на празнота. Тогава вятърът идваше като желан и викан гостенин, повяваше нежно и не спираше, докато не го усетя да мине през мен като през кух съд. Беше величествено усещане да бъдеш нищо и да се слееш с всичко. Помня тези изключителни мигове на интимност с природата, когато не я съзерцавах или проумявах, а бях част от нея – неразделна, неотменна, съвсем естествена и подразбираща се.
Днес вятърът ме плаши. Душата ми се е смалила и разпокъсала, сякаш да се скрие, да се съхрани на части, лъчезарната ми слънчева душа посърна и посивя. Не знам къде са всичките парченца, търся ги, боря се за всяко едно. Когато намеря две пасващи си, настъпва малък празник, слепвам ги и гледам растящото й, нашарено от белези тяло. Възражда се надежда – тихо усмихната, трептяща, много лъжовна, но болезнено нужна. Тя живее до следващия порив на вятъра. Опитвам се да го проследя, да видя дали не отнася парченце душа и накъде, всяка вечер сънувам болката от тази раздяла.
Вятърът помни, знае, че бяхме приятели, че танцувахме заедно и изпълнявахме наши си спонтанни ритуали. Като стар другар той вижда и щади. Рядко идва, а дойде ли се старае да не отвява. Обича тази, с която се е вихрил някога и иска пак да види цялата й същност. Идва, гали парченцата, побутва ги към моя пъзел, а след това тихо и бавно си тръгва, за да се разфучи от мъка и гняв зад следващия ъгъл. Разбирам го – и аз крещя с остатъците си от гняв същото, което той вие „Кой ми я отне! Кой и как посмя!“.
Понякога ми се иска да му прошепна „Вей, отвей я цялата, пръсни я по всички краища и нека тази болка свърши!“. Но не го правя. Знам, че душата не умира и ще боли всяка частица по малко някъде, където е. И знам, че вятърът, моят любим другар, ще посърне от такава молба. А да посърне най-волното е най-страшно.
Е, ще го кажа - опитах се да убия душата си. От гордост, от самоувереност, от грешно разбиране за сила. Всъщност това е, което не си признаваме с моя приятел. Аз съм човекът, на който сме гневни и двамата. Не говорим много по темата – аз, защото не съм в състояние да говоря, той, защото всичко може да ме разпилее. Намирам сили да се щадя, а той – някъде в себе си кротост, но истината е, че искам да ме обвини. Неговите думи едва ли биха били по-силни от моите. Представях си го хиляди пъти, отново и отново, жестоко се винях и бях неумолима. Исках някой друг да го направи, за да мога да се защитя най-после, да получа прошка и съчувствие, защото и най-коравото сърце щеше да се трогне от случилото се – всяко сърце, освен моето.
Съшитата ми душа прошумолява, вслушвам се в нея напрегнато, но е толкова малка все още, че слухът ми не долавя това, което тя мълви. Галя я и я моля да повтори, пак шумоли тя като изсъхнала кожа и пак не разбирам. Ех, душо моя, докъде стигнахме с теб! Да не чувам най-верния си водач. Нима някой може да се движи при това положение!
Ето защо седя на едно място и разказвам историята си с тайната надежда моят приятел вятърът да я чуе. Разказвам как се впуснах в игра с лица и събития, с условности и норми, които бяха далечни на моя свят. Чувствах се силна и непобедима, по тази причина станах невнимателна и несъхраняваща се, отнасях се с пренебрежение към умението на хората да нараняват, а на нормите да омаловажават и погубват духовността, сновях с гордо вдигната глава и завоювах нови и нови територии от тази немоя земя. Движех се с лекота между правилата, това ми даваше самочувствие на победител, призовавах света да ме ползва за пример, а ако не желае – да си живее както си ще, но да не ми се оплаква после. С лекота раздавах духовните си съкровища, трупани с труд, а в замяна получавах или също съкровища, или дрънкулки. С времето дрънкулките започнаха да стават повече. Помислих си, че светът обеднява, а всъщност обедняваше душата ми.
После дойде денят, в който някакъв дребен човечец нагло се възползва от мен и ми се подигра. Не можах да противостоя. После втори и трети – все по-нагло, все по-показно, а аз мълчах свита и се давех в соковете на собствения си гняв. Малките хора реагираха различно – тържествуваха тихичко или просто се чувстваха добре от моето унижение – а гордостта биеше с чук в слепоочията ми и не можех да спя по цели нощи от това. Най-после си дадох сметка – малките хора бяха станали по-силни от мен. Плаках, виках, обвинявах и осъждах – без полза. Докато един ден не погледнах душата си и дъхът ми спря – малка, свита, проръфана по краищата, зарита с дрънкулки без стойност, задъхваща се и пропукана на десетки места. Сепнах се, сетих се, заоглеждах се за нещо, на което да се опра, да се оттласна, но нямаше – всичко подарих, всичко замених за глупости и безсмислици. Започнах да ровя из шарени мъниста, стъклени диаманти, счупени глинени парчетии, позеленели тенекийки, ръцете ми прокървиха, сърцето ми ги последва и това ми донесе ужасната утеха – сърцето ми още можеше да кърви, живо беше. Последваха дни и дни. Криех се и плачех. Не усещах тялото си. Търсех помощ отвън, но никой не откликна. Мислеха, че се шегувам – знаеха, че съм силна и можеща. Съзнанието ми се сви като бинокъл и търсеше само едно – сигурност, стабилност, база.
И нямаше. Опитах всичко, на което ме бяха научили в детството. Силни мъже. Стабилна работа. Заплата, която идва на едно и също число от месеца, дори и да вали и гърми. Жилище. Осигуровки. Отлично образование. Всичко. И нямаше сигурност. Едно след друго заучените неща се сриваха като пясъчни замъци, изсушени от слънцето. Скалите се превръщаха в дим. Не разбирах. Не можеше да е вярно. Не бях съгласна. Отричах и намирах разумни, логични, оптимистични обяснения. Всичко бях готова да приема, освен реалността. Тя се превърна във враг. Борих се с нея всеки ден, всеки час, дори на сън. Не можех така лесно да дам илюзиите си – бяха ми като деца, бях ги хранила и отглеждала години наред, растяха пред очите ми, най-близките ми хора им се радваха от сърце, животът с тях беше ведър. Накрая реалността победи, разбира се. Много търпелива, несклонна на компромиси, силна. Всички илюзорни бази рухнаха, нямаше какво да ме държи за земята, но нямах и душа, за да полетя. Пръсна се една нощ от болката, от безпътицата, от липсата на творчество и вдъхновение.
И ето ни двете в тихото безветрие, стоим, тя шумоли, а аз пришивам. Гали се в ръцете ми, топля я с дъха си, имаме много неща за казване, но още не можем. Тихите листа наоколо прошумоляват леко – приятелят ми се е върнал. Усмихвам се, показвам му – ръкоделието ми нараства, а бодовете стават все по-изкусни, по-уверени. С надежда ме облъхва, притварям очи с удоволствие, с благодарност. „Да знаеш – казвам на душата си – когато свършим с това, трябва да поемем нанякъде, а никой не ме е учил накъде. И ще трябва да разберем какво има отвъд сигурността, контрола и силата, а не съм сигурна какво има там и дали ще го понесем. На всичко бъди готова, защото няма при какво да се върнем!“ Душата ми прошумолява в съгласие – знае, ще го направи, само да я събера. И това е. Ако питате какво правя – стоя, обвита във вятър и шия душа.
Таки
събота, 6 август 2011 г.
Прощавай
Прощавай. Обърни се. Погледни. Това е. Поговорихме, мълчахме. И май дотук... Прощавай – имаше начало, има край.
Когато плакахме, ранени от стрелите си, когато си прощавахме в отмала, когато се обичахме притиснати и викахме, докато обвинявахме – тогава се обичахме. Когато се запалваха очите ни – като кремъци при среща, когато ръцете ти бяха убежище, когато думите ми налагаха с мехлем раните ти – тогава се обичахме. Когато чуваше какво говоря, когато те разбирах без да промълвиш, когато думите ни бяха мостове, а не стени – тогава се обичахме.
Сега мълчим изтръпнали, във тишината няма неизказано – само тихо, празно място помежду ни. Обичаме ли се? Пространствата са по-големи с времето, не приближаваме, не ставаме едно, притихнал всеки се е свил в гнездото си и ближе раните от стари наши битки. Обичаме ли се? Протягаме ръце един към друг, погалваме мъглата и се дърпаме – ние сме стари воини, знаем – там боли, не бива да се пипа, ще опари. Обичаме ли се?
Понякога говорим и дори си повтаряме думи от тогава. Те вече нямат същата подплата - не са болезнени, не са възпламеняващи, не са любовни – но ги познаваме и са ни мили като стари черно-бели пожълтели снимки. Разлистваме албумчето на любовта си – и виж, останали са само усмивките, останалото избледнява с времето. Радваме се – че е било, че се е случило на нас, че сме участвали. И тук са всичките ни изгреви, всичките лениви обеди, всичките горещи вечери. Първата целувка, първият ни танц, първото цвете, което открадна от света за мен, първата разголена плът, първата закачка и всеки първи път, когато сме заспивали един до друг като за последно. Било е въпреки всички неразбирания, въпреки всяка дума, казана накриво, въпреки чутото, въпреки изплаканото – истина е било, любов е било.
Сега сме спрели в полумрака и се оглеждаме.
Таки
Когато плакахме, ранени от стрелите си, когато си прощавахме в отмала, когато се обичахме притиснати и викахме, докато обвинявахме – тогава се обичахме. Когато се запалваха очите ни – като кремъци при среща, когато ръцете ти бяха убежище, когато думите ми налагаха с мехлем раните ти – тогава се обичахме. Когато чуваше какво говоря, когато те разбирах без да промълвиш, когато думите ни бяха мостове, а не стени – тогава се обичахме.
Сега мълчим изтръпнали, във тишината няма неизказано – само тихо, празно място помежду ни. Обичаме ли се? Пространствата са по-големи с времето, не приближаваме, не ставаме едно, притихнал всеки се е свил в гнездото си и ближе раните от стари наши битки. Обичаме ли се? Протягаме ръце един към друг, погалваме мъглата и се дърпаме – ние сме стари воини, знаем – там боли, не бива да се пипа, ще опари. Обичаме ли се?
Понякога говорим и дори си повтаряме думи от тогава. Те вече нямат същата подплата - не са болезнени, не са възпламеняващи, не са любовни – но ги познаваме и са ни мили като стари черно-бели пожълтели снимки. Разлистваме албумчето на любовта си – и виж, останали са само усмивките, останалото избледнява с времето. Радваме се – че е било, че се е случило на нас, че сме участвали. И тук са всичките ни изгреви, всичките лениви обеди, всичките горещи вечери. Първата целувка, първият ни танц, първото цвете, което открадна от света за мен, първата разголена плът, първата закачка и всеки първи път, когато сме заспивали един до друг като за последно. Било е въпреки всички неразбирания, въпреки всяка дума, казана накриво, въпреки чутото, въпреки изплаканото – истина е било, любов е било.
Сега сме спрели в полумрака и се оглеждаме.
Таки
сряда, 27 април 2011 г.
Тъкмо така
Тъкмо така – тихо приплъзваш очи покрай мене. Тъкмо така – боиш се да видиш, че аз съм това. Тъкмо такава – косите ми - къси, очите – горещи. Тъкмо толкова – минута ти трябва, две, сбираш дързост, кураж, безразсъдство. Тъкмо ти – защото знам, че не ме дириш за пръв път. Тъкмо тук – в кафето, в градината, в офиса, в нищото – просто присъстваме. Тъкмо ние – защото има и други, а може би не.
Ако се пресегна, ще пипна тъкмо твойто лице – мечтано, желано, сънувано, искано. Ще видя очите ти, тъмните, с дългите мигли, дълбоките – ако посмея да вдигна очи. Само обувките виждам – не стари, но прашни – колко път извървя, за да стигнеш до мен?
Тъкмо да спре сърцето ми - отчаяно, уплашено, в нетърпение, удавено в плач - и ти проговаряш. Казваш „Прощавайте...”. Прощавам – нали сме си близки. Нали теб прегръщах насън. Нали теб фантазирах в задъхани мигове. Нали на твоето рамо съм плакала. Какво от това, че до днес нямаше плът...
Виждам как се боиш, но как бързо мъжът взима връх, осезаемо, как дръзко започва разговор, как се замъгляват очите ти и заглъхват ушите ти от залелия ги адреналин. Вълнуващо е, повярвай ми, да виждам как в мигове възмъжаваш пред очите ми – не непознат, не приятел, не сън, а мъж – в плът, в сила, с тръпчив мирис на тестостерон.
Как да съм момиче при това положение, как да въртя плитки с пръст и безпомощно да скромнича – жената в мен вдига огнени очи и ги впива в твоите - безизборно. И край. Това беше, това е, всичко се сля, всичко утихна, примряхме в екстаза на първия поглед и останахме там...
Таки
Ако се пресегна, ще пипна тъкмо твойто лице – мечтано, желано, сънувано, искано. Ще видя очите ти, тъмните, с дългите мигли, дълбоките – ако посмея да вдигна очи. Само обувките виждам – не стари, но прашни – колко път извървя, за да стигнеш до мен?
Тъкмо да спре сърцето ми - отчаяно, уплашено, в нетърпение, удавено в плач - и ти проговаряш. Казваш „Прощавайте...”. Прощавам – нали сме си близки. Нали теб прегръщах насън. Нали теб фантазирах в задъхани мигове. Нали на твоето рамо съм плакала. Какво от това, че до днес нямаше плът...
Виждам как се боиш, но как бързо мъжът взима връх, осезаемо, как дръзко започва разговор, как се замъгляват очите ти и заглъхват ушите ти от залелия ги адреналин. Вълнуващо е, повярвай ми, да виждам как в мигове възмъжаваш пред очите ми – не непознат, не приятел, не сън, а мъж – в плът, в сила, с тръпчив мирис на тестостерон.
Как да съм момиче при това положение, как да въртя плитки с пръст и безпомощно да скромнича – жената в мен вдига огнени очи и ги впива в твоите - безизборно. И край. Това беше, това е, всичко се сля, всичко утихна, примряхме в екстаза на първия поглед и останахме там...
Таки
петък, 10 декември 2010 г.
Неизказано
От моята градина с неизказани неща лъха горещината на пулсиращите ми мисли... Несподелена тайна... Неизплакана болка... „Обичам те“, застинало на върха на устните... Ненарисуван порив... Недокоснати пръсти... Парещ, незададен въпрос... Неразказана смешна история... Плач, замрял в гърлото и плъзнал горчив сок там... Непоискана прошка от гордост... Неизвикано „Не!“... Непрошепнато „Да“...
Можех да ти кажа, че вечер плача, защото затваряш очи и не мога да се къпя в тях... Можех гордо да претичам през улицата пред погледите на клюкарките с развяти коси и дръзки очи, още носеща мириса на топлото легло по тялото си... Можех да се скрия в дупката си и дни наред да мълча, изчезнала за света, притихнала в себе си, застинала... Можех да пренебрегна всички полезни съвети и да танцувам в дъжда, докато го попия с костите си... Можех и можех, но друго ме учиха... Исках и исках, но много ме пазиха...
Скрих всичко зад очите си, зад мислите си, там разрових пръстта на сънищата си и посях семената на своята градина. Поливах я с неизказаната нежност на сърцето си, подхранвах я с добрите си намерения, поникваха нежните кълнове на мечтите ми – тихи, мълчаливи, с напиращи в стеблата сокове, смучещи първична страст с кривите си корени. Брулих листата им със страховете си. Горих ги с гняв. Изтощавах ги с безсилие. Смазвах ги с черногледство. После внимателно ги привързвах с надеждите си. Растяха. Избуяваха. Виждах ги, когато обърнех поглед навътре. Бяха жилави, в тях пулсираше силата на неизпълненото желание, на неутоления глад, трябваше да се самоизразят, да се самоизпълнят, във всяка извивка на дивите им тела виждах обвинение за своята нерешителност, за своя отказ да им дам истински живот.
Страшен беше воят на моята градина. Имаше нощи, в които в нея се разразяваше буря и тогава тихият шепот се превръщаше във вик, в плач, сякаш хиляди древни оплаквачки извиваха отчаяни, безкрайни, болезнени гласове. Чувах ги ужасена в сънищата си – кошмари, от които не можех и не можех да се събудя, сякаш продължаваха вечно; образи на неизпълнени желания, които ме викаха при тях, привличаха ме, исках ги, но не можех да се изтръгна и да ги последвам – сякаш бях вкопана в нещо, сякаш мокра глинеста кал обгръщаше краката ми и с всеки опит да се измъкна затъвах надолу.
Така живях. Така живея. Градината ми е там, цялата в зеленина, цвят и бурен. Стоя и я гледам. Стоя и й се наслаждавам. Стоя и потръпвам. Стоя и чакам тя да превземе света ми...
Таки
Можех да ти кажа, че вечер плача, защото затваряш очи и не мога да се къпя в тях... Можех гордо да претичам през улицата пред погледите на клюкарките с развяти коси и дръзки очи, още носеща мириса на топлото легло по тялото си... Можех да се скрия в дупката си и дни наред да мълча, изчезнала за света, притихнала в себе си, застинала... Можех да пренебрегна всички полезни съвети и да танцувам в дъжда, докато го попия с костите си... Можех и можех, но друго ме учиха... Исках и исках, но много ме пазиха...
Скрих всичко зад очите си, зад мислите си, там разрових пръстта на сънищата си и посях семената на своята градина. Поливах я с неизказаната нежност на сърцето си, подхранвах я с добрите си намерения, поникваха нежните кълнове на мечтите ми – тихи, мълчаливи, с напиращи в стеблата сокове, смучещи първична страст с кривите си корени. Брулих листата им със страховете си. Горих ги с гняв. Изтощавах ги с безсилие. Смазвах ги с черногледство. После внимателно ги привързвах с надеждите си. Растяха. Избуяваха. Виждах ги, когато обърнех поглед навътре. Бяха жилави, в тях пулсираше силата на неизпълненото желание, на неутоления глад, трябваше да се самоизразят, да се самоизпълнят, във всяка извивка на дивите им тела виждах обвинение за своята нерешителност, за своя отказ да им дам истински живот.
Страшен беше воят на моята градина. Имаше нощи, в които в нея се разразяваше буря и тогава тихият шепот се превръщаше във вик, в плач, сякаш хиляди древни оплаквачки извиваха отчаяни, безкрайни, болезнени гласове. Чувах ги ужасена в сънищата си – кошмари, от които не можех и не можех да се събудя, сякаш продължаваха вечно; образи на неизпълнени желания, които ме викаха при тях, привличаха ме, исках ги, но не можех да се изтръгна и да ги последвам – сякаш бях вкопана в нещо, сякаш мокра глинеста кал обгръщаше краката ми и с всеки опит да се измъкна затъвах надолу.
Така живях. Така живея. Градината ми е там, цялата в зеленина, цвят и бурен. Стоя и я гледам. Стоя и й се наслаждавам. Стоя и потръпвам. Стоя и чакам тя да превземе света ми...
Таки
петък, 18 юни 2010 г.
Парещи
Парещи страници под пръстите ми, тъжни букви, бодливи редове. Плачат ръцете ми, плачат косите ми, тъжно втечнени очи. Пиша последно писмо, пиша го и умирам, умирам, а спасение не усещам, пиша го и цяла се изливам в него.
Помня времето, когато той държеше лицето ми в шепи, сякаш бокал, от който пиеше целувките ми, сякаш чаша, в която изливаше нежност и ласки.
Помня как гледах очите му – топли, разнежени, плуващи в нега. Сякаш цялата се отразявах в тях, сякаш там само чувствах дом и убежище, само неговите очи, само те, само…
Помня гласът му – дълбок, дрезгав на моменти – от всички цигари, които изпушихме заедно и насаме, от викане и убеждаване, от внезапно връхлетяла го страст…
Помня как ме взимаше в прегръдките си – силни, големи мъжки ръце, в които цялата се губех и примирах. Нямаше друго място, където да искам да бъда, да остана, да живея – само в тези ръце, които ме обичаха, галеха, бранеха, искаха…
Разпилявах косите си по гърдите му и там спях. Всяка вечер той гонеше страховете ми като ми обещаваше, че ще ме обича и утре, че пак притисната в него ще се събудя, че първо него ще видят помътнелите ми, още неотърсени от съня очи. Заспивах отмаляла и влюбена, и беше приказка, и беше истина.
А в ъгълчетата на душата ми се беше сгушил страх – болезнен, лепкав, задушаващ – че всяко начало си има край, че не може, че не заслужавам, че ще се срине кибритената ми кула, че всъщност е друго, че недовиждам, че ще се проваля, че ще разваля всичко…
Но той се смееше и страхът се пръскаше на малки парченца, прегръщаше ме и се отмиваше всичко, шепнеше тихо в ухото ми неща, от които любов се разливаше по цялото ми тяло и имах чувството, че ще се влея в него без остатък, че цяла ще изгоря, ще го обгърна като лава и така ще си остана завинаги…
Понякога плъзваше пръст по дланта ми и там чертаеше общото ни бъдеще. Кожата ми го обичаше и му отговаряше винаги. Усещах мравучкане по тънките линии, вплитащи се една в друга, а той говореше, говореше, усмихваше ми се и пак говореше. Аз му задавах всеки път едни и същи въпроси, той ми отговаряше всеки път едно и също и така прекарвахме време, омагьосани от общия ни ритуал.
Друг път сядахме в някое кафене на самата улица, гледахме хората и се опитвахме да си представим кои са, какви са, с какво се занимават, какви са мечтите им. После се смеехме на приумиците си, а след това дълго се целувахме…
Сутрин си разказвахме сънищата си, сякаш уплашени, че има някакво пространство, което обитаваме, без да сме заедно. Искахме да се докосваме дори в несъзнаваните си моменти, обещавахме си следващият път да се срещнем на една наша си сънувана улица на ъгъла под една лампа с бледооранжева светлина. Питах го – а как ще се познаем? Той отговаряше – винаги, навсякъде ще те позная. Но това е сън; какво, ако все пак не успееш – настоявах аз. Ще успея – усмихваше се той и аз си мислех, че съм готова изобщо да не спя, само и само да съм с него…
А после...
После и други жени започнаха да се отразяват в очите на любимия ми. Гонех ги, пъдех ги оттам, от моя оазис, от моята обетована земя. Той галеше косите ми и казваше, че си въобразявам, че съм единствена, че други няма. Но аз се мятах нощем върху гърдите му, измъчвана от болезнени сцени, кошмарни сънища наяве, гризящи съмнения. Сутрин той целуваше мокрите ми слепоочия, гледаше тревожно зачервените ми очи и питаше – какво да направя, за да те успокоя, как да ти докажа, че грешиш, не виждаш ли, че те обичам, не виждаш ли, че за теб живея. Обичах тези думи, тях чаках отчаяна в нощите – като спасение, като пристан, като залог, че всичко пак ще е наред...
И тогава...
Тогава дойде истинската ми съперница – корава, неумолима, взискателна. Любимият ми започна нова работа и тя ми го отне. Ту се връщаше щастлив у дома със светнало лице, ту смазан от умора, но удовлетворен, ту гневен и беснеещ, но никога – равнодушен. Тя бавно и постепенно го завзе, навлизайки с времето във всичките ни навици, ритуали и интимни територии. Сутрин той ставаше по-рано и по тази причина намирах главата си положена на възглавницата, а не на бялата му кожа, ухаеща на окосена трева. В съботните и неделните дни тя го викаше при себе си, като с коварството на покварена жена измисляше важни, сериозни, спешни причини и той се втурваше към нея – притеснен, възбуден, поласкан. Обещаваше ми – другата седмица. Вратата се затръшваше след него, чувах забързаните му леки, отдалечаващи се стъпки и се сривах на пода да оплаквам липсата му. Аааааах, как викаше сърцето ми, как плачеше, как виеше, как исках да го разкъсам, дано спре тази болка!
Не можех да се боря с нея. Молих го, заклевах го в името на любовта ни да приключи и да се върне при мен. Изтъкваше логични, много разумни причини да остане още малко. Но аз познавах очите му и виждах там, че тя го привлича неудържимо и той няма власт над това. Отвръщаше поглед. Плачех.
Казваше – недей, казваше, че го боли, казваше, че това е просто работа. И двамата знаехме, че не е така. Чувствах как се сривам, всичко беше станал той за мен и сега, отнемайки ми себе си, взимаше и целия ми свят.
После… всичко стана грубо и безпощадно. Нямаше го по цели дни, понякога и нощи. С времето тя се превърна и в негова любовница. Болезнено ревнувах, студеното ми, самотно легло стана уред за изтезание. Имаше сутрини, в които той се прибираше с екзалтирано изражение на лицето, събуждаше ме с кафе в ръка, плъзваше длан по тялото ми и искаше да се любим. Жадна за нежността му откликвах, отдавах му тялото си, беше прекрасно, беше както преди и в най-хубавия момент звънваше телефона. Разплакана го молех – не вдигай – но той не можеше да й отказва нищо. Смутено я лъжеше, че тъкмо си е легнал, че има нужда поне 2-3 часа да поспи, не смееше да й каже, че ме е докосвал, защото знаеше, че скъпо ще плати за това.
Един ден се събудих и осъзнах, че не съм го виждала от седмица. Че не съм го докосвала от 10 дни. Че не сме говорили от 2 денонощия. Че не съм се усмихвала от близо месец. Калъфката на възглавницата ми беше мокра – бях плакала на сън.
Прониза ме болка и с нея осъзнах – моят рицар, моят любим, моят трубадур вече принадлежеше на друга. Нея защитаваше, нея обичаше, тя беше неговата муза. Аз не можех да си го върна, не, защото тя ме превъзхождаше с нещо, а защото той не искаше това. Загубих всяка почва под краката си, изтръпнах, срутих се и цял ден събирах парченца от себе си.
Мислех, че ще е вечно, надявах се, че ще е завинаги. Нарекох се глупачка и наивница. Обвиних се, че съм му повярвала, че не съм послушала страха си, майка си, приятелите си, които завистливо ми предричаха края на тази връзка и от месеци ликуваха в сърцата си със съчувствени физиономии. Самосъжалявах се. Обадих се на всичките си близки и така се самобичувах. Те ми казаха, че са ме предупредили, сякаш не знаех това. После ми казаха, че съжаляват, сякаш щях да го повярвам. След това ми казаха да съм силна и, че това ще отмине, сякаш ставаше дума за грип.
След стотната цигара реших – ще събера малкото, което ми остана от себе си и ще си тръгна от живота му – и без това отдавна той ме беше изтикал в най-отдалеченото му ъгълче и ме държеше там от съжаление. Тъй като напоследък всеки наш разговор се превръщаше в скандал, от един момент нататък той обяви, че му е неприятно да говори с мен и спря да го прави. Затова се почудих какво да сторя – все пак не можех да си тръгна без да се сбогуваме след цялото това време и всичко преживяно заедно. Но знаех, че за пореден път ще ми затвори телефона и после ще получа съобщение, че е много зает и ще говорим по-късно.
Затова реших да му напиша писмо.
Взех лист и започнах. Описах всичко, което се случи, от моя гледна точка. Смачках го и го хвърлих – той знаеше това. Втори лист. През сълзи разказах за всичко, което почувствах през цялото време, докато бяхме заедно. Хвърлих и него – хиляди пъти бях го обяснявала. Поседях, заслушана в тишината и ударите на сърцето си, станах, събрах багажа си и седнах отново пред белия лист. Написах „Тръгвам си”. Хвърлих го – беше очевидно. Взех нещата си и потеглих.
Шофирах, а объркани мисли бушуваха в главата ми. Спрях на един светофар и, гледайки разцъфналото алено, внезапно си спомних как той използваше всяко спиране на червено, за да ме целува. Как бях дете, когато ме взе в любимите прегръдки, и израстнах там – обичана, желана, лъгана, пренебрегвана. Как се научих да обичам тялото си, защото го обичаше той, да харесвам себе си, защото ме харесваше той, да се ценя, както той ме ценеше. Не знаех до този момент какво е да си щастлив, какво е да даваш, какво е да бъдеш отхвърлен, как се оцелява, когато някой вземе целия ти свят. Предстоеше ми да уча още. Стресна ме хор от разгневени клаксони.
Потеглих, завих обратно, върнах се в празния дом и написах бележка „Довиждане! Благодаря за любовта!”.
Таки
Помня времето, когато той държеше лицето ми в шепи, сякаш бокал, от който пиеше целувките ми, сякаш чаша, в която изливаше нежност и ласки.
Помня как гледах очите му – топли, разнежени, плуващи в нега. Сякаш цялата се отразявах в тях, сякаш там само чувствах дом и убежище, само неговите очи, само те, само…
Помня гласът му – дълбок, дрезгав на моменти – от всички цигари, които изпушихме заедно и насаме, от викане и убеждаване, от внезапно връхлетяла го страст…
Помня как ме взимаше в прегръдките си – силни, големи мъжки ръце, в които цялата се губех и примирах. Нямаше друго място, където да искам да бъда, да остана, да живея – само в тези ръце, които ме обичаха, галеха, бранеха, искаха…
Разпилявах косите си по гърдите му и там спях. Всяка вечер той гонеше страховете ми като ми обещаваше, че ще ме обича и утре, че пак притисната в него ще се събудя, че първо него ще видят помътнелите ми, още неотърсени от съня очи. Заспивах отмаляла и влюбена, и беше приказка, и беше истина.
А в ъгълчетата на душата ми се беше сгушил страх – болезнен, лепкав, задушаващ – че всяко начало си има край, че не може, че не заслужавам, че ще се срине кибритената ми кула, че всъщност е друго, че недовиждам, че ще се проваля, че ще разваля всичко…
Но той се смееше и страхът се пръскаше на малки парченца, прегръщаше ме и се отмиваше всичко, шепнеше тихо в ухото ми неща, от които любов се разливаше по цялото ми тяло и имах чувството, че ще се влея в него без остатък, че цяла ще изгоря, ще го обгърна като лава и така ще си остана завинаги…
Понякога плъзваше пръст по дланта ми и там чертаеше общото ни бъдеще. Кожата ми го обичаше и му отговаряше винаги. Усещах мравучкане по тънките линии, вплитащи се една в друга, а той говореше, говореше, усмихваше ми се и пак говореше. Аз му задавах всеки път едни и същи въпроси, той ми отговаряше всеки път едно и също и така прекарвахме време, омагьосани от общия ни ритуал.
Друг път сядахме в някое кафене на самата улица, гледахме хората и се опитвахме да си представим кои са, какви са, с какво се занимават, какви са мечтите им. После се смеехме на приумиците си, а след това дълго се целувахме…
Сутрин си разказвахме сънищата си, сякаш уплашени, че има някакво пространство, което обитаваме, без да сме заедно. Искахме да се докосваме дори в несъзнаваните си моменти, обещавахме си следващият път да се срещнем на една наша си сънувана улица на ъгъла под една лампа с бледооранжева светлина. Питах го – а как ще се познаем? Той отговаряше – винаги, навсякъде ще те позная. Но това е сън; какво, ако все пак не успееш – настоявах аз. Ще успея – усмихваше се той и аз си мислех, че съм готова изобщо да не спя, само и само да съм с него…
А после...
После и други жени започнаха да се отразяват в очите на любимия ми. Гонех ги, пъдех ги оттам, от моя оазис, от моята обетована земя. Той галеше косите ми и казваше, че си въобразявам, че съм единствена, че други няма. Но аз се мятах нощем върху гърдите му, измъчвана от болезнени сцени, кошмарни сънища наяве, гризящи съмнения. Сутрин той целуваше мокрите ми слепоочия, гледаше тревожно зачервените ми очи и питаше – какво да направя, за да те успокоя, как да ти докажа, че грешиш, не виждаш ли, че те обичам, не виждаш ли, че за теб живея. Обичах тези думи, тях чаках отчаяна в нощите – като спасение, като пристан, като залог, че всичко пак ще е наред...
И тогава...
Тогава дойде истинската ми съперница – корава, неумолима, взискателна. Любимият ми започна нова работа и тя ми го отне. Ту се връщаше щастлив у дома със светнало лице, ту смазан от умора, но удовлетворен, ту гневен и беснеещ, но никога – равнодушен. Тя бавно и постепенно го завзе, навлизайки с времето във всичките ни навици, ритуали и интимни територии. Сутрин той ставаше по-рано и по тази причина намирах главата си положена на възглавницата, а не на бялата му кожа, ухаеща на окосена трева. В съботните и неделните дни тя го викаше при себе си, като с коварството на покварена жена измисляше важни, сериозни, спешни причини и той се втурваше към нея – притеснен, възбуден, поласкан. Обещаваше ми – другата седмица. Вратата се затръшваше след него, чувах забързаните му леки, отдалечаващи се стъпки и се сривах на пода да оплаквам липсата му. Аааааах, как викаше сърцето ми, как плачеше, как виеше, как исках да го разкъсам, дано спре тази болка!
Не можех да се боря с нея. Молих го, заклевах го в името на любовта ни да приключи и да се върне при мен. Изтъкваше логични, много разумни причини да остане още малко. Но аз познавах очите му и виждах там, че тя го привлича неудържимо и той няма власт над това. Отвръщаше поглед. Плачех.
Казваше – недей, казваше, че го боли, казваше, че това е просто работа. И двамата знаехме, че не е така. Чувствах как се сривам, всичко беше станал той за мен и сега, отнемайки ми себе си, взимаше и целия ми свят.
После… всичко стана грубо и безпощадно. Нямаше го по цели дни, понякога и нощи. С времето тя се превърна и в негова любовница. Болезнено ревнувах, студеното ми, самотно легло стана уред за изтезание. Имаше сутрини, в които той се прибираше с екзалтирано изражение на лицето, събуждаше ме с кафе в ръка, плъзваше длан по тялото ми и искаше да се любим. Жадна за нежността му откликвах, отдавах му тялото си, беше прекрасно, беше както преди и в най-хубавия момент звънваше телефона. Разплакана го молех – не вдигай – но той не можеше да й отказва нищо. Смутено я лъжеше, че тъкмо си е легнал, че има нужда поне 2-3 часа да поспи, не смееше да й каже, че ме е докосвал, защото знаеше, че скъпо ще плати за това.
Един ден се събудих и осъзнах, че не съм го виждала от седмица. Че не съм го докосвала от 10 дни. Че не сме говорили от 2 денонощия. Че не съм се усмихвала от близо месец. Калъфката на възглавницата ми беше мокра – бях плакала на сън.
Прониза ме болка и с нея осъзнах – моят рицар, моят любим, моят трубадур вече принадлежеше на друга. Нея защитаваше, нея обичаше, тя беше неговата муза. Аз не можех да си го върна, не, защото тя ме превъзхождаше с нещо, а защото той не искаше това. Загубих всяка почва под краката си, изтръпнах, срутих се и цял ден събирах парченца от себе си.
Мислех, че ще е вечно, надявах се, че ще е завинаги. Нарекох се глупачка и наивница. Обвиних се, че съм му повярвала, че не съм послушала страха си, майка си, приятелите си, които завистливо ми предричаха края на тази връзка и от месеци ликуваха в сърцата си със съчувствени физиономии. Самосъжалявах се. Обадих се на всичките си близки и така се самобичувах. Те ми казаха, че са ме предупредили, сякаш не знаех това. После ми казаха, че съжаляват, сякаш щях да го повярвам. След това ми казаха да съм силна и, че това ще отмине, сякаш ставаше дума за грип.
След стотната цигара реших – ще събера малкото, което ми остана от себе си и ще си тръгна от живота му – и без това отдавна той ме беше изтикал в най-отдалеченото му ъгълче и ме държеше там от съжаление. Тъй като напоследък всеки наш разговор се превръщаше в скандал, от един момент нататък той обяви, че му е неприятно да говори с мен и спря да го прави. Затова се почудих какво да сторя – все пак не можех да си тръгна без да се сбогуваме след цялото това време и всичко преживяно заедно. Но знаех, че за пореден път ще ми затвори телефона и после ще получа съобщение, че е много зает и ще говорим по-късно.
Затова реших да му напиша писмо.
Взех лист и започнах. Описах всичко, което се случи, от моя гледна точка. Смачках го и го хвърлих – той знаеше това. Втори лист. През сълзи разказах за всичко, което почувствах през цялото време, докато бяхме заедно. Хвърлих и него – хиляди пъти бях го обяснявала. Поседях, заслушана в тишината и ударите на сърцето си, станах, събрах багажа си и седнах отново пред белия лист. Написах „Тръгвам си”. Хвърлих го – беше очевидно. Взех нещата си и потеглих.
Шофирах, а объркани мисли бушуваха в главата ми. Спрях на един светофар и, гледайки разцъфналото алено, внезапно си спомних как той използваше всяко спиране на червено, за да ме целува. Как бях дете, когато ме взе в любимите прегръдки, и израстнах там – обичана, желана, лъгана, пренебрегвана. Как се научих да обичам тялото си, защото го обичаше той, да харесвам себе си, защото ме харесваше той, да се ценя, както той ме ценеше. Не знаех до този момент какво е да си щастлив, какво е да даваш, какво е да бъдеш отхвърлен, как се оцелява, когато някой вземе целия ти свят. Предстоеше ми да уча още. Стресна ме хор от разгневени клаксони.
Потеглих, завих обратно, върнах се в празния дом и написах бележка „Довиждане! Благодаря за любовта!”.
Таки
понеделник, 31 май 2010 г.
Вятърът под крилете ми
Не обичам да ходя на работа. Преди време - да. Тогава още си обичах професията и тя ме радваше. Поставях си цели, стремях се към по-високи резултати, чувствах се вдъхновена и силна, летях на крилете на ентусиазма си. Работата ми беше част от мен и примирах в ръцете й, а вечер, когато се прибирах изтощена, заспивах сладко омагьосана от неповторимото усещане за това, че съм на точното място в точното време и върша точното нещо.
Цял живот бях мечтала за това. Когато отидох да следвам висшето си образование, записах само една специалност, защото нямах друго желание, освен да се занимавам с деца, да ги виждам как растат и се развиват, и да им помагам с радост и вдъхновение да откриват пътя си сред безкрайните социални норми за полезност и възпитаност. Чувствах го като призвание и с тази идея се потапях в нови и нови книги, учебници, лекции, упражнения, разговори със случайно срещнати хора. Търсех знаци навсякъде, защото ме бяха учили, че ги има и, което е по-интересното, ги намирах.
Не разбрах какво се случи с това висше образование. Беше като пиеса, която всичките ти приятели са гледали и са ти препоръчали, а ти отиваш и с ужас откриваш, че е безсмислена до степен на абсурдност. И, свит, се чудиш дали ти си глупав и ампутиран изцяло и безвъзвратно от проницателност или целият свят е полудял и се чувства готов да ти бъде учител. Реших, че ще завърша започнатото и ще получа диплома, за да имам формалното право да работя, а след това ще продължа по собствения си път. Така и направих.
Тогава започна голямото оране на нивата. Започнах работа в училище, което не беше наясно с моите мечти, но беше готово да прегърне всяка една от тях. Няма по-голяма радост и по-голям ад от това. Защото мечтите ми бяха големи. Не знаех това, защото, когато последно ги оставих на прага на университета с уговорката да си ги взема, когато завърша, те бяха малки, нежни и плахи мечти в ранна тийнейджърска възраст. Нямах представа, че са порастнали толкова с времето, че са се разширили, някои дори – размножили, че са станали силни и безпощадни в желанието си да летят и покоряват върхове. И аз нямах друг избор, освен да ги прегърна и да полетя на тези могъщи криле, но бях твърде малка в сравнение с тях. Наложи се да израствам бързо, защото разчитаха на мен да ги осъществявам, а, както знаем, прекалено бързото израстване оставя болезнени белези. Но аз знаех за какво плащам и го направих с радост, защото си струваше.
После мечтите започнаха да раждат реалности. А реалността е най-независимото нещо на този свят. И моите реалности започнаха да живеят собствен живот, а аз се стараех да се вписвам в него, защото ги обичах и можех, но не исках да живея без тях. Постепенно станах пленник на собствената си любов към този паралелен свят и това ми харесваше. Имаше много красота в него – моята красота, той беше пълен с предизвикателство – точно толкова, колкото исках, радост ме обземаше всеки път, когато се замислех за него.
И така осъществих всичките си мечти. Всичките до една, защото училището ме обгръщаше сигурно и стабилно, и ми казваше да творя без да се страхувам, и ми даваше сила, когато нямах, и ентусиазъм, когато случайно ми свършеше, и внимание, когато реалностите ми ме изоставяха. Бях глупава и не разбирах, че като осъществявам мечтите си, всъщност ги убивам. Оплетена в цяла мрежа от възторзи, сладки притеснения, неотложни задачи и личностни развития, не виждах мъртвите им тела, подмятани от вятъра. До деня, в който ги потърсих и ги нямаше.
Уплаших се, защото знаех, че те са моят етер. Знаех, че са невидимата паяжина, от която е направена най-виталната част от душата ми. Огледах се и разбрах – нямах никакви мечти, само реалности. Реалността е твърдо и независимо нещо, докато мечтата е нежна и има нужда от някой да я осъществи. Никой нямаше нужда от мен.
Замрях. Не знаех какво да правя. Всичко, което умеех, беше да реализирам и да давам плът, а сега нямаше на какво. Бях ненужна. Бях безполезна. Душата ми беше застинала в някакво тъпо равновесно състояние и не искаше да диша, нито да твори, нито да се движи. Беше успяла някак си да се впише в реалностите, а не й беше там мястото. И просто съществуваше без да живее. Погледнах фактите в очите. Моята красива, витална, слънчева душа беше закърняла.
Заживях на автопилот. Подхранвах това, което имах, при все, че вече не го исках. Но нямах друго, а човек за нещо трябва да живее. Започнах да търся нови предизвикателства. Нямаше.
Силното стабилно училище се превърна в мой мъчител. То продължаваше да ме прегръща и да ми обещава, че ще направи всичко, което пожелая. Но нищо не желаех. А то ми казваше, че ми вярва, че ще се досетя и ме гледаше с очакващи очи. Отвръщах поглед.
Отново четох книги, отново слушах хората. Казваха, че съм умна, красива, харизматична. И още няколко модерни думички, които забравих. А аз се вглеждах всеки път в душата си и я виждах примряла и застинала, сякаш в несвяст, сякаш в кома, да простенва тихо насън. И за какво ми е да съм красива, умна и способна, щом най-красивото в мен изстина? Вегетирах.
После един ден слънцето пак изгря и аз се събудих с нова надежда. Тя дойде от вятъра, от полюшващите се листа, от светлите петна по тротоара, от пухчетата на тополите, оплетени в косите ми. Внезапно в мене нещо се разплете и осъзнах, че всичко наоколо са осъществени блянове на някакъв бог, който е мечтал за свободни взаимновплетени и взаимнотворящи се същества. Заслушах се във вятъра, листата, светлите петна и пухчетата, и чух как всяко едно живее, осъществява мечтите си и с тях умира.
А аз бях жива.
Душата ми се изправи бавно от вдървената зародишна поза, изпъна се и блесна като тетива. Зашеметена я последвах. И тя ме поведе по широкия пък на слънчевите изгреви и залези, показа ми света, пълен с души, излъчващи в пространството мечтите си, копнежите си, болките и разочарованията си. Нежни души, силни души, красиви души, уродливи души. Беше изумително.
Вървях след нея и отново се появи онова прелестно чувство за синтез на правилното място, време и дейност. И тогава си спомних най-голямата и най-старата си мечта. Тя се появи веднага след като изплаках ужасено в студените ръце на акушерката. Пожелах си винаги да следвам душата си, защото тя е най-истинското мое нещо. Прегърнах мечтата си, тя разтвори прекрасните си криле и, реейки се, я последвах.
Таки
Цял живот бях мечтала за това. Когато отидох да следвам висшето си образование, записах само една специалност, защото нямах друго желание, освен да се занимавам с деца, да ги виждам как растат и се развиват, и да им помагам с радост и вдъхновение да откриват пътя си сред безкрайните социални норми за полезност и възпитаност. Чувствах го като призвание и с тази идея се потапях в нови и нови книги, учебници, лекции, упражнения, разговори със случайно срещнати хора. Търсех знаци навсякъде, защото ме бяха учили, че ги има и, което е по-интересното, ги намирах.
Не разбрах какво се случи с това висше образование. Беше като пиеса, която всичките ти приятели са гледали и са ти препоръчали, а ти отиваш и с ужас откриваш, че е безсмислена до степен на абсурдност. И, свит, се чудиш дали ти си глупав и ампутиран изцяло и безвъзвратно от проницателност или целият свят е полудял и се чувства готов да ти бъде учител. Реших, че ще завърша започнатото и ще получа диплома, за да имам формалното право да работя, а след това ще продължа по собствения си път. Така и направих.
Тогава започна голямото оране на нивата. Започнах работа в училище, което не беше наясно с моите мечти, но беше готово да прегърне всяка една от тях. Няма по-голяма радост и по-голям ад от това. Защото мечтите ми бяха големи. Не знаех това, защото, когато последно ги оставих на прага на университета с уговорката да си ги взема, когато завърша, те бяха малки, нежни и плахи мечти в ранна тийнейджърска възраст. Нямах представа, че са порастнали толкова с времето, че са се разширили, някои дори – размножили, че са станали силни и безпощадни в желанието си да летят и покоряват върхове. И аз нямах друг избор, освен да ги прегърна и да полетя на тези могъщи криле, но бях твърде малка в сравнение с тях. Наложи се да израствам бързо, защото разчитаха на мен да ги осъществявам, а, както знаем, прекалено бързото израстване оставя болезнени белези. Но аз знаех за какво плащам и го направих с радост, защото си струваше.
После мечтите започнаха да раждат реалности. А реалността е най-независимото нещо на този свят. И моите реалности започнаха да живеят собствен живот, а аз се стараех да се вписвам в него, защото ги обичах и можех, но не исках да живея без тях. Постепенно станах пленник на собствената си любов към този паралелен свят и това ми харесваше. Имаше много красота в него – моята красота, той беше пълен с предизвикателство – точно толкова, колкото исках, радост ме обземаше всеки път, когато се замислех за него.
И така осъществих всичките си мечти. Всичките до една, защото училището ме обгръщаше сигурно и стабилно, и ми казваше да творя без да се страхувам, и ми даваше сила, когато нямах, и ентусиазъм, когато случайно ми свършеше, и внимание, когато реалностите ми ме изоставяха. Бях глупава и не разбирах, че като осъществявам мечтите си, всъщност ги убивам. Оплетена в цяла мрежа от възторзи, сладки притеснения, неотложни задачи и личностни развития, не виждах мъртвите им тела, подмятани от вятъра. До деня, в който ги потърсих и ги нямаше.
Уплаших се, защото знаех, че те са моят етер. Знаех, че са невидимата паяжина, от която е направена най-виталната част от душата ми. Огледах се и разбрах – нямах никакви мечти, само реалности. Реалността е твърдо и независимо нещо, докато мечтата е нежна и има нужда от някой да я осъществи. Никой нямаше нужда от мен.
Замрях. Не знаех какво да правя. Всичко, което умеех, беше да реализирам и да давам плът, а сега нямаше на какво. Бях ненужна. Бях безполезна. Душата ми беше застинала в някакво тъпо равновесно състояние и не искаше да диша, нито да твори, нито да се движи. Беше успяла някак си да се впише в реалностите, а не й беше там мястото. И просто съществуваше без да живее. Погледнах фактите в очите. Моята красива, витална, слънчева душа беше закърняла.
Заживях на автопилот. Подхранвах това, което имах, при все, че вече не го исках. Но нямах друго, а човек за нещо трябва да живее. Започнах да търся нови предизвикателства. Нямаше.
Силното стабилно училище се превърна в мой мъчител. То продължаваше да ме прегръща и да ми обещава, че ще направи всичко, което пожелая. Но нищо не желаех. А то ми казваше, че ми вярва, че ще се досетя и ме гледаше с очакващи очи. Отвръщах поглед.
Отново четох книги, отново слушах хората. Казваха, че съм умна, красива, харизматична. И още няколко модерни думички, които забравих. А аз се вглеждах всеки път в душата си и я виждах примряла и застинала, сякаш в несвяст, сякаш в кома, да простенва тихо насън. И за какво ми е да съм красива, умна и способна, щом най-красивото в мен изстина? Вегетирах.
После един ден слънцето пак изгря и аз се събудих с нова надежда. Тя дойде от вятъра, от полюшващите се листа, от светлите петна по тротоара, от пухчетата на тополите, оплетени в косите ми. Внезапно в мене нещо се разплете и осъзнах, че всичко наоколо са осъществени блянове на някакъв бог, който е мечтал за свободни взаимновплетени и взаимнотворящи се същества. Заслушах се във вятъра, листата, светлите петна и пухчетата, и чух как всяко едно живее, осъществява мечтите си и с тях умира.
А аз бях жива.
Душата ми се изправи бавно от вдървената зародишна поза, изпъна се и блесна като тетива. Зашеметена я последвах. И тя ме поведе по широкия пък на слънчевите изгреви и залези, показа ми света, пълен с души, излъчващи в пространството мечтите си, копнежите си, болките и разочарованията си. Нежни души, силни души, красиви души, уродливи души. Беше изумително.
Вървях след нея и отново се появи онова прелестно чувство за синтез на правилното място, време и дейност. И тогава си спомних най-голямата и най-старата си мечта. Тя се появи веднага след като изплаках ужасено в студените ръце на акушерката. Пожелах си винаги да следвам душата си, защото тя е най-истинското мое нещо. Прегърнах мечтата си, тя разтвори прекрасните си криле и, реейки се, я последвах.
Таки
Абонамент за:
Публикации (Atom)