Бавно

     Бавно лепя парченцата от изпокъсаната си душа. Плаши ме всеки порив на вятъра, който може да ми ги отнеме. Малко ми се виждат, по-малко от преди, по-малко от тези, които помня. Но може би не съм права, защото винаги съм виждала душата си като едно цяло и не ми е минавало през ум да си я представя на частици.
     Обичах вятъра някога. Тогава душата ми беше силна, волна, еластична, препълнена с емоционалност и драматизъм, и жадуваща за мигове на празнота. Тогава вятърът идваше като желан и викан гостенин, повяваше нежно и не спираше, докато не го усетя да мине през мен като през кух съд. Беше величествено усещане да бъдеш нищо и да се слееш с всичко. Помня тези изключителни мигове на интимност с природата, когато не я съзерцавах или проумявах, а бях част от нея – неразделна, неотменна, съвсем естествена и подразбираща се.
     Днес вятърът ме плаши. Душата ми се е смалила и разпокъсала, сякаш да се скрие, да се съхрани на части, лъчезарната ми слънчева душа посърна и посивя. Не знам къде са всичките парченца, търся ги, боря се за всяко едно. Когато намеря две пасващи си, настъпва малък празник, слепвам ги и гледам растящото й, нашарено от белези тяло. Възражда се надежда – тихо усмихната, трептяща, много лъжовна, но болезнено нужна. Тя живее до следващия порив на вятъра. Опитвам се да го проследя, да видя дали не отнася парченце душа и накъде, всяка вечер сънувам болката от тази раздяла.
     Вятърът помни, знае, че бяхме приятели, че танцувахме заедно и изпълнявахме наши си спонтанни ритуали. Като стар другар той вижда и щади. Рядко идва, а дойде ли се старае да не отвява. Обича тази, с която се е вихрил някога и иска пак да види цялата й същност. Идва, гали парченцата, побутва ги към моя пъзел, а след това тихо и бавно си тръгва, за да се разфучи от мъка и гняв зад следващия ъгъл. Разбирам го – и аз крещя с остатъците си от гняв същото, което той вие „Кой ми я отне! Кой и как посмя!“.
     Понякога ми се иска да му прошепна „Вей, отвей я цялата, пръсни я по всички краища и нека тази болка свърши!“. Но не го правя. Знам, че душата не умира и ще боли всяка частица по малко някъде, където е. И знам, че вятърът, моят любим другар, ще посърне от такава молба. А да посърне най-волното е най-страшно.
     Е, ще го кажа - опитах се да убия душата си. От гордост, от самоувереност, от грешно разбиране за сила. Всъщност това е, което не си признаваме с моя приятел. Аз съм човекът, на който сме гневни и двамата. Не говорим много по темата – аз, защото не съм в състояние да говоря, той, защото всичко може да ме разпилее. Намирам сили да се щадя, а той – някъде в себе си кротост, но истината е, че искам да ме обвини. Неговите думи едва ли биха били по-силни от моите. Представях си го хиляди пъти, отново и отново, жестоко се винях и бях неумолима. Исках някой друг да го направи, за да мога да се защитя най-после, да получа прошка и съчувствие, защото и най-коравото сърце щеше да се трогне от случилото се – всяко сърце, освен моето.
     Съшитата ми душа прошумолява, вслушвам се в нея напрегнато, но е толкова малка все още, че слухът ми не долавя това, което тя мълви. Галя я и я моля да повтори, пак шумоли тя като изсъхнала кожа и пак не разбирам. Ех, душо моя, докъде стигнахме с теб! Да не чувам най-верния си водач. Нима някой може да се движи при това положение!
     Ето защо седя на едно място и разказвам историята си с тайната надежда моят приятел вятърът да я чуе. Разказвам как се впуснах в игра с лица и събития, с условности и норми, които бяха далечни на моя свят. Чувствах се силна и непобедима, по тази причина станах невнимателна и несъхраняваща се, отнасях се с пренебрежение към умението на хората да нараняват, а на нормите да омаловажават и погубват духовността, сновях с гордо вдигната глава и завоювах нови и нови територии от тази немоя земя. Движех се с лекота между правилата, това ми даваше самочувствие на победител, призовавах света да ме ползва за пример, а ако не желае – да си живее както си ще, но да не ми се оплаква после. С лекота раздавах духовните си съкровища, трупани с труд, а в замяна получавах или също съкровища, или дрънкулки. С времето дрънкулките започнаха да стават повече. Помислих си, че светът обеднява, а всъщност обедняваше душата ми.
     После дойде денят, в който някакъв дребен човечец нагло се възползва от мен и ми се подигра. Не можах да противостоя. После втори и трети – все по-нагло, все по-показно, а аз мълчах свита и се давех в соковете на собствения си гняв. Малките хора реагираха различно – тържествуваха тихичко или просто се чувстваха добре от моето унижение – а гордостта биеше с чук в слепоочията ми и не можех да спя по цели нощи от това. Най-после си дадох сметка – малките хора бяха станали по-силни от мен. Плаках, виках, обвинявах и осъждах – без полза. Докато един ден не погледнах душата си и дъхът ми спря – малка, свита, проръфана по краищата, зарита с дрънкулки без стойност, задъхваща се и пропукана на десетки места. Сепнах се, сетих се, заоглеждах се за нещо, на което да се опра, да се оттласна, но нямаше – всичко подарих, всичко замених за глупости и безсмислици. Започнах да ровя из шарени мъниста, стъклени диаманти, счупени глинени парчетии, позеленели тенекийки, ръцете ми прокървиха, сърцето ми ги последва и това ми донесе ужасната утеха – сърцето ми още можеше да кърви, живо беше. Последваха дни и дни. Криех се и плачех. Не усещах тялото си. Търсех помощ отвън, но никой не откликна. Мислеха, че се шегувам – знаеха, че съм силна и можеща. Съзнанието ми се сви като бинокъл и търсеше само едно – сигурност, стабилност, база.
     И нямаше. Опитах всичко, на което ме бяха научили в детството. Силни мъже. Стабилна работа. Заплата, която идва на едно и също число от месеца, дори и да вали и гърми. Жилище. Осигуровки. Отлично образование. Всичко. И нямаше сигурност. Едно след друго заучените неща се сриваха като пясъчни замъци, изсушени от слънцето. Скалите се превръщаха в дим. Не разбирах. Не можеше да е вярно. Не бях съгласна. Отричах и намирах разумни, логични, оптимистични обяснения. Всичко бях готова да приема, освен реалността. Тя се превърна във враг. Борих се с нея всеки ден, всеки час, дори на сън. Не можех така лесно да дам илюзиите си – бяха ми като деца, бях ги хранила и отглеждала години наред, растяха пред очите ми, най-близките ми хора им се радваха от сърце, животът с тях беше ведър. Накрая реалността победи, разбира се. Много търпелива, несклонна на компромиси, силна. Всички илюзорни бази рухнаха, нямаше какво да ме държи за земята, но нямах и душа, за да полетя. Пръсна се една нощ от болката, от безпътицата, от липсата на творчество и вдъхновение.
     И ето ни двете в тихото безветрие, стоим, тя шумоли, а аз пришивам. Гали се в ръцете ми, топля я с дъха си, имаме много неща за казване, но още не можем. Тихите листа наоколо прошумоляват леко – приятелят ми се е върнал. Усмихвам се, показвам му – ръкоделието ми нараства, а бодовете стават все по-изкусни, по-уверени. С надежда ме облъхва, притварям очи с удоволствие, с благодарност. „Да знаеш – казвам на душата си – когато свършим с това, трябва да поемем нанякъде, а никой не ме е учил накъде. И ще трябва да разберем какво има отвъд сигурността, контрола и силата, а не съм сигурна какво има там и дали ще го понесем. На всичко бъди готова, защото няма при какво да се върнем!“ Душата ми прошумолява в съгласие – знае, ще го направи, само да я събера. И това е. Ако питате какво правя – стоя, обвита във вятър и шия душа.

Таки