Плаша се

     Плаша се от сивата мъгла. Всичко поглъща. Нещата стават нереални и много близки до начина, по който ги виждам в сънищата си. Плаша се от тези реализирани фантазии, рязко придобили плът.
     Днес е такъв ден. Уж вчера всичко си беше съвсем естествено, а ето, сутринта се събудих и тя се беше простряла навсякъде. И не мога да тръгна. Не мога да навляза в света на сънищата си. Не и когато съм буден.
     Звъня на работа да предупредя, че ще закъснея. Не разбират. Защо? Не ми е добре. Пий хапче. Как да обясня, че няма хапче за това? Не, ще се оправя, просто ми трябва 1 час. Вече със сигурност ме мислят за наркоман. Питат дали ще излизам в болнични. Не, само ще закъснея с 1 час, после ще остана по до късно, но сега не мога. Само един час, за да се вдигне проклетата мъгла. Измърморват нещо и затварят.
     Не съм слабохарактерен. Опитах. Веднъж излязох, побеждавайки страха си и влачейки оловната топка в стомаха си. Затворих вратата и сякаш навлязох в някаква своя лична халюцинация. Бледи очертания на дървета. Размазани коли с размазани фарове. Хора, изникващи от нищото и потъващи пак там. Звуци отникъде. Миризми без обекти. Пристигнах на работа плувнал в пот. Отидох веднага в тоалетната, за да се наплискам с вода и по навик се погледнах в огледалото. Толкова се уплаших от дивия си поглед, че повърнах.
     И толкова по въпроса с преодоляването на страха. Станах негов гостоприемник, той се впи в мен и засмука от жизнените ми сокове. Ето защо на работа ме мислят за наркоман. И може да са прави донякъде. И ето защо колежката от счетоводството ме отбягва. Така че само фантазирам за нея и френетично зелените й очи – как потъвам в тях, докато потъвам в нея.
     Някога бях женен. Не разбрах защо се оженихме, но я обичах. Беше ни добре цели 5 години. После нещо се счупи в моята любима. Често ми казваше, че е нещастна, питах я защо и не знаеше. Как може да си нещастен и да не знаеш защо! Две години след като ме напусна разбрах как.
     Тя си тръгна след като много плака и страда. Не знаех как да й помогна и нищо не можах да направя. Тръгна си като обеща да бъдем приятели. Как можеш да бъдеш приятел с човек, по когото копнееш, който е стенал в екстаз, докато си го любил, който ти е причинил болка с това, че е оставил празнота в теб! Не сме приятели. Отбягваме се, когато се срещнем.
     Оттогава тъгата стана мой господар. Нищо силно, нищо драматично, просто тъга. Не знаех какво да правя с нея, затова й се подчиних. И заживяхме така. Сутрините, в които се събуждах без да съм плакал, станаха малки празници за мен. Какъв демон ме мъчеше нощем и сутрин си отиваше без следа, защо страдах нощем, а живеех изтръпнал денем – не знаех.
     Емигрирах в Интернет. Това безкрайно пространство, изпълнено с визуализирани фантазии, по някакъв начин успя да ме засмуче в себе си и останах там. Чатих си с кого ли не, играех онлайн игри до безпаметност, обстрелвах несъществуващи същества, печелех несъществуващи точки, които ми носеха несъществуващи предмети и сили. Но съществувах и това беше добре. Редях несъществуващи кулички от несъществуващи тухлички, които се самоунищожаваха, флиртувах с десетки руси и слаби жени – винаги руси, слаби, с големи гърди (как пък една не си призна колко тежи всъщност!) и дори веднъж правих виртуален секс. После дълго повръщах. Никаква полза, но все пак е нещо. Спрях да плача на сън, защото спрях да сънувам, а спрях да сънувам, защото почти спрях да спя. Жив бях и това беше добре.
     Хубавото от цялата работа беше, че се научих да правя сайтове. Светът, в който емигрирах, ми стана безинтересен, защото се превърна в нули и единици. И безкрайни, безкрайни думички и буквички. Всеки цвят – дума, всеки звук – дума, линия, плътност – малки думички, затворени в остри скоби. Но започнах да си изкарвам хляба с това, свършиха безкрайните заеми и в живота ми започна да се прокрадва идея за достойнство.
     Леглото, кафето, безкрайната цигара. Душът, косата, вратата, автобусът. Гадната смрад на прегорели хора, просмукана навсякъде. Офисът, компютърът, колежката, очите й, сочните й бедра. Сандвичът, кафето, безкрайната, безкрайна цигара. И аз в дома ми, сам, в леглото с моите невидими, неуловими демони, легнал, изтръпнал от безчувствения ден.
     Мократа възглавница.
     И сивата мъгла. Гадната сива мъгла и оловната топка, и примката – моят личен ад, благодарение на който съм жив и живея.


Таки