Влакът

     Какво да ви кажа за себе си? Пътувам в претъпкани влакове, хора носят и товарят багажното с ненужни неща, главата ми се пълни с думи, нямам опция за изпразване. Не бях чувал за главоноги, не ме вълнува живота в Нова Зеландия, кон е просто дума – не съм яздил, знам само да събирам, изваждам, умножавам, деля.
     Събират се илюзии една до друга, опитвам се да ги извадя от себе си, те се умножават в следствие на това и не можем да се разделим... Тъжно. Присъствия, разговори, преливане от пусто в празно, дълги, протяжни теми – за сметка на това безсмислени, краткотрайни мигове на пълнота и осъзнатост. Обеди.
     Профучава моят претъпкан влак, тръгващ от точка А винаги в точен час. Знаем всички в него, че ще стигнем до точка В, но защо сме толкова убедени в това – не ми е ясно. Като се замисля – влаковете винаги тръгват отнякъде и ни обещават, че ще стигнат донякъде, че за някакво време ще преминат през някакво разстояние вместо нас, с нас, заради нас и ние си живеем с мисълта за живота си в някакъв бъдещ момент, отложен във времето и пространството. А истината е, че си стоим в една метална кутийка, която създава впечатление, че се движи.
     Понякога ми се струва, че този свят е създаден на майтап от някакъв доста хазартен бог, който се е хванал на бас с дявол знае кого, че може да се направи битие без да се влага кой знае колко мисъл и то да просъществува безпроблемно няколко века. И получило му се е – смятам, че просто му е бил добър ден.
     Прелези, разминавания, изчаквания, закъснения. Сменящи се картини пред очите. Ако се обърнеш, можеш да ги гледаш няколко секунди повече. Звукът от триещия се в метала въздух. Моят влак пътува към точка В и всички в купето говорят за точка В, но в главата ми се събуждат съмнения – ами ако оня майтапчия горе изобщо не е предвидил тя да съществува...
     И никой не смее да слезе от влака ми – на всички гари се качват хора, с тях вървят истории, карми, мисли, любови, трагедии, но никой не слиза. Вече е въпрос на чест, на любопитство, на упоритост, на волско търпение да се стигне до точка В, независимо къде и кога е тя. Толкова е претъпкано, че едва се диша, всеки е навлязъл във всеки, всеки обича и не може да понася всеки, металните кутии се поклащат, хората удрят тела едно в друго и историите, животите, съдбите им се сливат, преплитат, заличават, пренаписват.
     Хора по прозорците, хора в коридорите, хора в тоалетните. Всеки по свой начин е платил, за да пътува в моя влак, дори и тези, които нямат билети. Трудно ми е да ги обхвана с поглед, да ги обгърна с мисъл, да ги докосна с емоция. Ограничен съм в полезрение, виждам само тези, които са в купето ми, а и тях не винаги, понеже трябва да следя и сменящите се картини през прозореца.
     Чудя се докога ще чакам тази проклета точка В и защо ли просто не сляза на някоя гара и да си почина. Отговор нямам. Затова и оставам. Хора долавят моите колебания и започват да ме убеждават, че всичко това има смисъл. Кой ги е научил, че трябва да убеждават другите в неща, в които и те самите не вярват – не знам. Сигурно същите, които са учили и мен.
     Разбира се, появява се някой, който започва да изчислява нещата и обяснява, че всъщност до точка В остават точно еди колко си дни, нощи, часове, мигове, вдишвания, пролети, беритби, сенокоси. Всички сме му благодарни, защото така бъдещето ни започва да изглежда обозримо и възможно.
     Веднага след него се появява друг (все си мисля, че вървят в комплект), който пък ни разяснява, че не само ще стигнем до точка В, а и там ще е много хубаво, приятно, спокойно, тихо. Че там ще постигнем неща, които тук не сме в състояние, ще разберем смисли, които в този момент няма как и най-вече, ако правилно си изиграем картите, може да станем съвършени. Чувстваме как ни се напълват устите със слюнка при мисълта за цялата тази благодат, вяра ни изпълва до петите чак и вече сме готови да слезем и да бутаме внезапно спрелия влак, окрилени, силни и бленуващи подвизи.
     И влакът стои. И не мърда. И горещо. И се изнервяме. Рязък спад на търпението, вярата, ентусиазма. Ние сме готови да счупим прозореца. Ние искаме да говорим с машиниста. Ние искаме да НАБИЕМ машиниста. Ние планираме да застанем всички вкупом на едно място и да обърнем тъпия влак. Майтапчията горе се залива от смях. Ние го мразим.
     И така си пътуваме. Вярно, тоалетните се позадръстват и коридорите се поразмирисват. Е, появяват се хора да ни спасят. Отварят прозорци, правят течения, палят ароматни пръчици и свещици. Вярно, подпалват пердетата. Но пък благодарение на пожара се изявяват други хора, които го гасят. Свеж приток на герои. Благодарни сме им и ги черпим с каквото имаме. Така преживяват те известно време.
     Появява се подривен елемент. Той обяснява, че влакът има закъснение. Надига се вълна от негодувание. Като вижда дебелия край, той ни казва, че няма вина за това. Не му вярваме. Той привежда доказателства. Нямаме какво да кажем – съгласяваме се. Онзи, дето изчислява, ни обяснява точно колко ще се забавим. Разсъждаваме дали да не се отървем от оня със закъснението като го свалим на някоя гара.
     И така.
     Искаше ми се да правя секс с блондинката от другото купе, която така кръшно се смее. Исках също да напиша книга. Имах желание да отгледам някакво животинче – кученце може би. Много си мечтаех да се запозная и евентуално да побеседвам с един известен актьор, който ме караше да се разтрепервам с играта си и със самото си присъствие. И още няколко неща исках, но ги забравих. Някъде съм ги посял по пътя явно, а може и някой да ги е задигнал.
     Пътувахме дълго така и никой не осъзнаваше, че влакът е мой. Чудих се как е възможно това, при положение, че беше толкова очевидно. После се замислих дали не са прави. Постепенно осъзнах, че влакът е назаем. Че уж съм го спечелил от майтапчията на зарове, но в крайна сметка той ще си го вземе обратно рано или късно. Забравих да кажа, че освен майтапчия, той е и тарикат, както и, че никога не е капо. Много ми стана тъжно от тази констатация. Няколко гари по-късно го приех и ми поолекна. В крайна сметка за какво му е на човек влак завинаги. Нали рано или късно омръзва.
     Е, наближваме вече точка В. Всеки ден е така. Хората са развълнувани. Всяка сутрин е така. Кафето е най-вълнуващото питие за деня. Откакто свършиха захарта и сметаната, го гарнираме с надежда и се получава доста добър вкус.
     Иска ми се този проклет влак най-после да спре и някой с абсолютна убеденост да обяви, че това е точка В. Искам всички най-после да слязат и да млъкнат. Искам да се изкъпя, избръсна и преоблека. Искам да стъпя на земя, която не се люлее. Искам да стоя и да гледам дълго в една картина, която не се променя. Не желая да виждам машинист никога повече, не искам да треперя всеки път, когато се зададе кондуктор, независимо, че много добре знам и, че имам билет, и, че мога да си платя глобата, ако се наложи.
     Искам просто да се отпусна на тревата и да спя. И чернотата под клепачите ми да е единственото, което да виждам. И после всички хора да изчезнат, да спра да чувам променящия се ритъм на подрусващи се вагони, да седнем с майтапчията и спокойно да изиграем една игра на зарове.

Таки