Бесове

     Бесове. Плътни облаци се стелят, а спасение не се вижда отнийде. Дърпам се и потръпвам като кон на повод, нямам мира, нямам спиране. Нещо вътрешно и диво крещи и иска да излезе, и няма не, и няма прошка. Сух и горещ вятър в ноздрите ми носи мирис на пустиня, на кактуси и скрити под земята твари. Очните ми ябълки потръпват, не ме сдържа, трябва да препусна в нощта.
     Душата ми се е опънала като корда, дърпа и реже, и нищо не я интересува, освен това, което я гони, и бяга ли, бяга. Нямам посока, нямам цел, тичам като преследвано животно, а светът ме дебне от всякъде. Очите ми са пълни с ужас, а тялото ми се е превърнало в течен страх и само думкането на сърцето в гърлото ми напомня, че имам живи тъкани. Сякаш цялата съм въздух, сякаш пясъкът гори с писък в мен, а вода – никъде. Само ако можех да заплача, само ако можеха да се стекат реките и дивия хаос да се канализира в поток, но не. Ах, къде си загубих разума в това лудо бягане!
     Дюна след дюна, изглеждат големи, силни, стабилни, а се сриват безконтролно под нозете ми. Само аз и слънцето – горещото, неумолимото, изгарящото – сме свидетели на тази сцена в пустошта. И проклетото, изцъклено небе, носещо дъжд на благословените безумци, но не и на мен. Нямам вече сили, а не мога да спра, мисля, че просто в един момент ще се срина мъртва и вятърът ще навее пясък върху ми, докато се заличи всяка следа. Няма край.
     Търся в себе си гори, зори, пристанища, но са изчезнали. Границите са се срутили и бесовете ми са на свобода. Свърши хубавото време на контрол и киснене в делтите на топлите реки, свърши гушкането в меките поляни и тихите гори, свърши криенето в мъдрите камъни. Хаосът нахлу без предупреждение, без да моли, без да пита, така, както само той може – безапелационно, безконтролно, див, жив и безкраен. Всичко в него се съдържа и всичко от него започва. Граби и засипва, блъска и руши, поглъща те и вече не си ти. Превръщам се в хиляди души, които са били и ще бъдат – аз съм майки и дъщери, бащи и синове, голи старци и белобради новородени, убийци и светци, жрици и блудници. Живяла ли съм някога, знаела ли съм нещо, познавала ли съм някого? Всичко ли аз съм била и винаги ли в тази секунда? Никого ли не прегърнах, освен себе си, с никого ли не говорих? Никой ли не ме целуна, ничие ли тяло не крещя в екстаз до моето? Никого ли не ударих, никой ли не се разплака от жестокостта ми, освен мен? Нищо ли?
     Бесовете. Ах, как хубаво ви бях покрила! Как удобно скрих следите ви! Как прекрасно бях ви настанила в петзвездни хотели, в шармантни соарета, на коктейли и матинета, на яхти и круизи, в частни партита, пълни с алкохол, дрога и секс! Но не. Рано или късно всичко избива, делтите преливат, поляните и горите изгарят, камъните се разпадат на прах и виждаш бесните им очи, впити в теб, как те изгарят, как те викат, как заповядват и изискват, как те обземат. Ах, проклетите!
     Приливни вълни от пясък и гняв, прашни улици, диви ветрове, скърцащи песъчинки между зъбите, вкус на солено. Скитам побесняла и объркана по пътищата на безлюдните си градове, а там – нищо и нищо, само аз, а в мен – нищо. Пустотата се отразява в разширените ми зеници, нещо в мен примира от възторг, друго – от ужас. Устните - пресъхнали, а по гърба се стича пот и не знам какво правя там, само знам, че е мое. И за първи път нямам нужда да населвам градовете, да изучавам присъствията, да се сравнявам, да се възторгвам. Там, където всичко е пометено, си сам и това е истинно.
     Вече не помня хората, събитията, времето, нещата, които не стигат, самобичуването, топлите пазви, страха. Сякаш някакво огромно огледало се счупи, срути, разпадна и там останах – без цветове, без спомени. Знам само, че някога нещо е започнало и сега се случва. И нищо друго не ме интересува.
     Просто седя на прашния път и си поемам дъх.


Таки