Прибързано

     Прибързано започна деня. Светлината нахлу в клепачите ми стряскащо и безпардонно, не почука, не попита, а направо настоя. Отворих очи покорен и раздразнен, но нямаше какво да се направи – сънят беше прекъснат, денят беше започнал.
     А беше толкова хубава нощ. Сънувах цъфнали поляни и една жена в бяло с най-маслинените очи, с най-горещите устни, хладна в снежните си дрехи и в същото време страстна и лъстива. Криеше се между дърветата, между цветовете на дюлите, гонех я и целият треперех от страх, че мога да я стигна, защото с тази жена можех да преживея всичко, за което съм мечтал. Като омагьосан я следвах, чувствах се като малка полска мишка, която знае, че не побегне ли, ще намери смъртта си в змийските челюсти, но стои и се взира в очите на влечугото и краят й я блазни, защото няма по-красиви очи и по-примамливи обещания. И гонех я – все по-възбуден, все по-уплашен – а тя от време на време благоволяваше да ме погледне – погледи като камшични удари – пари, боли и е хубаво. А после тя се покатери на едно дърво и започна да ме замеря с цветовете му. Разтреперан се опитвах да ги хващам, но се изплъзваха между пръстите ми. Виждах краката й – бели, меки, прекрасни – почти можех да я докосна. Тогава й казах: „Слез! Толкова те искам, не искаш ли същото и ти!”. Тя се наведе леко, погледна ме и за свой ужас видях в очите й недоумение сред черен океан от страст и желание. После внезапно отметна глава назад и се разсмя – дълго, кръшно, с наслада и отдаване. И в този свеж, сочен, пенлив като река смях, долових нещо, от което краката ми се подкосиха и се свлякох на тревата – имаше в него нотки на ирония, които като нажежени иглички се забиваха под кожата ми.
     И проклетото слънце, обгорило очите ми – разбира се, виновен съм, отново не съм пуснал щорите. Не мога да се скрия, знам, че пак ще трябва да осъществя вездесъщия сутрешен ритуал кафе-цигара-душ-миене на зъби-обличане-сресване-шофиране-паркиране. Добро утро-добро утро, как е-добре е, шегичка за здрасти, офф, айде да я почваме, че да я свършваме. Шефът гледа строго и мотивиращо от стъклената стена на офиса си, изглежда така, сякаш е в аквариум, истината е, че му се спи и, че това му е третото кафе. Кой знае коя жена е гонил и той снощи в съня си, и колко много е искал да остане с нея, да целува белите й рамене, да гледа прекрасните й очи, а не нашите сънливи мутри. Говори по телефона – кой ли пък му звъни толкова рано – и нежно погалва бюрото си. Даааа.
     Днес е ден за отчети. Какво да отчета? Че ходя на работа, печеля пари, с тях си плащам сметките, помагам малко на родителите си, купувам подарък на любовницата си, водя я на ресторант и два пъти годишно ходя на почивка. Истина ли е – истина е, става ли за отчет – не. Признавам, превърнах живота си в ежедневие, от което печеля пари, с които си купувам ежедневие. Защо се смееше тази жена...
     Писането на отчети не е кой знае каква работа, мога да я върша и в състояние на полусъзнание. И с останалите ми колеги е така, по тази причина по това време на годината в офиса е приятно, всички са потънали в някакъв полусън и по лицата им са изписани всякакви желания, мисли, емоции, идващи от вътрешните им светове и, познати вероятно само на сексуалните им партньори, а понякога са скрити и от тях. Мисля си какво знае моята приятелка за всички онези неща в мен, които остават тайна за кръговете от хора, в които се движа, живея, споделям и се дразня. Всъщност бих казал, че тя се интересува твърде малко от мен, иначе може би бих й споделял. Според нея човек трябва да обича себе си, но явно в сърцето й има твърде малко място, защото, докато обича себе си, не е в състояние да обича който и да било друг, включително и мен. Не бих казал, че и сексът помежду ни е кой знае какво изживяване, защото тя се вглъбява в себе си и изживява своите усещания, удоволствия и оргазми отделно от мен, а аз оставам сам с нея и преживяването ми е по-скоро за мастурбация в присъствието на друг човек, когото харесвам. И пак тези дюли, нацъфтели до безобразие... Кога ли пък в живота си съм виждал дюли! И жена в бяла роба, която желая до болка... Сладостно, тръпчиво, смазващо...
     Шефът нещо ми говори, изобщо не съм видял кога е изплувал от аквариума и е дошъл до мен. Смее се, казва - ти май изобщо не ме чуваш. Извинявам се, обяснявам – потънал съм в работа. Пак се смее, казва – да, да, разбирам, такова време е. Приветлив човек. Познава той това време много добре и малко се страхува от него, защото не се знае какво може да изплува от дълбините на един или друг от нас. Преди няколко години едно момче изведнъж се зачерви, пусна нещо на принтера, грабна го, подписа го, влетя при шефа, хвърли листа в лицето му и му изкрещя, че не може повече да работи с мухльовци и клюкари, ръководени от плужек. Каза още – нищо не ви трогва, на вкаменелости приличате, очите ви са пусти, за всичко сте слепи, нима се мислите за хора, за Бога! След това взе една табуретка, строши витрината на аквариума, каза – напускам и почти тичешком се изнесе от офиса, като си забрави сакото на стола. Шефът беше прибелял като платно, гледа като хипнотизиран след него десетина минути, след това се покашля, обърна се към секретарката, каза й да поръча ново стъкло, а за останалите обяви половинчасова почивка. След два дни момчето се върна с угаснал поглед, каза тихо на шефа, че работата му трябва, защото издържа майка си и двете си сестри, че се извинява за поведението си и, че ще плати стъклото. Шефът разсеяно каза, че не помни за какво става въпрос, но, ако се повтори, ще е за последно. Оттогава, дойде ли времето на отчетите, той периодично минава по бюрата и ни заговаря за нещо си, подхвърля шегички или прави забележки, само и само да ни върне в реалността и да ни държи далеч от опасната зона.
     Обедна почивка, не усещам какво ям, не чувам с кого говоря, всичко мирише на дюли, навсякъде се чува кръшен, вълнист, малко подигравателен смях, от който ме присвива стомаха, във всички очи виждам камшични удари, които се впиват в хълбоците и слабините ми. Приятелката ми се обажда, за да пита днес ли щяхме да ходим на театър или утре, казвам – другата седмица и не мога да се сетя коя беше тази жена и какво общо имам аз с нея.
     Сядам зад бюрото, отварям някакви папки, сверявам някакви данни, някакви хора ми пишат в скайп и ме питат какво правя. Шефът идва за втори път при мен и ме пита не искам ли да си тръгна днес по-рано, ще довърша утре. Поглеждам го учудено и виждам в очите му страх. Разбирам, отишъл съм твърде далеч, твърде навътре, той не може да ме завърне, а не иска втора оставка, хвърлена в лицето му пред очите на целия персонал. Казвам добре, май наистина нещо не ми е добре, ставам, прибирам си нещата, тръгвам и с гърба си усещам как си отдъхва. Даа.
     Влизам в тоалетната, наплисквам си лицето и се поглеждам в огледалото. Косите ми са разрошени, очите – мътни, лицето – зачервено. Седя и се гледам, и не разбирам – защо не съм на моята поляна, сред моите дървета, с моята жена. Какво е това място, на което дори не присъствам, защо се правя на някой, когото дори не познавам?
     Свличам се на пода, гледам към огледалото, а там се е ширнала поляната с дюлевите дървета и тя е отметнала глава, шията й се белее сред розовите цветове, и се смее, смее, смее. И аз се разплаквам и хлипам като дете срещу нея, защото знам, че довечера пак ще спя сам с приятелката ми в студеното ни легло, че утре пак ще дойда да пиша отчети за неща, които не съм свършил и, че никога няма да посмея да вдигна проклетата табуретка и да счупя аквариума. Плача, а тя ми се подиграва и с пълно право.

Таки