От моята градина с неизказани неща лъха горещината на пулсиращите ми мисли... Несподелена тайна... Неизплакана болка... „Обичам те“, застинало на върха на устните... Ненарисуван порив... Недокоснати пръсти... Парещ, незададен въпрос... Неразказана смешна история... Плач, замрял в гърлото и плъзнал горчив сок там... Непоискана прошка от гордост... Неизвикано „Не!“... Непрошепнато „Да“...
Можех да ти кажа, че вечер плача, защото затваряш очи и не мога да се къпя в тях... Можех гордо да претичам през улицата пред погледите на клюкарките с развяти коси и дръзки очи, още носеща мириса на топлото легло по тялото си... Можех да се скрия в дупката си и дни наред да мълча, изчезнала за света, притихнала в себе си, застинала... Можех да пренебрегна всички полезни съвети и да танцувам в дъжда, докато го попия с костите си... Можех и можех, но друго ме учиха... Исках и исках, но много ме пазиха...
Скрих всичко зад очите си, зад мислите си, там разрових пръстта на сънищата си и посях семената на своята градина. Поливах я с неизказаната нежност на сърцето си, подхранвах я с добрите си намерения, поникваха нежните кълнове на мечтите ми – тихи, мълчаливи, с напиращи в стеблата сокове, смучещи първична страст с кривите си корени. Брулих листата им със страховете си. Горих ги с гняв. Изтощавах ги с безсилие. Смазвах ги с черногледство. После внимателно ги привързвах с надеждите си. Растяха. Избуяваха. Виждах ги, когато обърнех поглед навътре. Бяха жилави, в тях пулсираше силата на неизпълненото желание, на неутоления глад, трябваше да се самоизразят, да се самоизпълнят, във всяка извивка на дивите им тела виждах обвинение за своята нерешителност, за своя отказ да им дам истински живот.
Страшен беше воят на моята градина. Имаше нощи, в които в нея се разразяваше буря и тогава тихият шепот се превръщаше във вик, в плач, сякаш хиляди древни оплаквачки извиваха отчаяни, безкрайни, болезнени гласове. Чувах ги ужасена в сънищата си – кошмари, от които не можех и не можех да се събудя, сякаш продължаваха вечно; образи на неизпълнени желания, които ме викаха при тях, привличаха ме, исках ги, но не можех да се изтръгна и да ги последвам – сякаш бях вкопана в нещо, сякаш мокра глинеста кал обгръщаше краката ми и с всеки опит да се измъкна затъвах надолу.
Така живях. Така живея. Градината ми е там, цялата в зеленина, цвят и бурен. Стоя и я гледам. Стоя и й се наслаждавам. Стоя и потръпвам. Стоя и чакам тя да превземе света ми...
Таки
Няма коментари:
Публикуване на коментар